За Карла, майка и собственичка на болонка, това стана най-лошата част от нейния лош ден… този образ се загнезди в главата ѝ.
Преди да се отърси от гледката, зави по Брачтън Роуд.
Не се беше отърсила и когато спря на огромния служебен паркинг, разположен отвъд пътя срещу подземното съоръжение за съхранение, известно като Копър Маунтин.
Щом излезе от колата на студения вятър, който духаше от близките Пенсилвански хълмове, и се втурна към пристигащия бял училищен автобус, използван за превоз на служителите, все още виждаше червено-черната каша.
Образът продължаваше да блуждае в съзнанието ѝ и обсебваше цялото ѝ внимание, когато тя и нейните колеги се струпаха, за да се качат в пристигналия автобус. И тъкмо защото тази гледка витаеше пред очите ѝ, сред обичайната блъсканица при качването в автобуса на Карла въобще не ѝ направи впечатление младата чернокоса жена, застанала съвсем близо зад нея.
— Моля, минавай, ти беше по-напред — махна учтиво Клементин с топла усмивка.
— Благодаря — отговори Карла и се качи, без дори да забележи колко много си приличат с Клементин и по прическата, и по целия им външен вид.
След минути белият училищен автобус мина през бариерата и спря пред главния вход на пещерата. За толкова години Карла беше свикнала да работи под земята. С навлизането в пещерата по покрива на автобуса бавно пропълзя дълга сянка и погълна последните лъчи дневна светлина. Карла усети познатото свиване в стомаха. Погледна въоръжения охранител, който винаги ги поздравяваше при слизането от автобуса, бръкна в чантата си за пропуска и…
— Опааа — прошепна тя. — Трябва да се върна — извика на шофьора на автобуса.
— Всичко наред ли е? — попита Клементин.
— Да. Май съм си забравила пропуска в колата.
— Постоянно ми се случва — каза Клементин и тръгна към предната част на автобуса, извади пропуска, който беше задигнала от чантата на Карла, показа го за миг на пазача и последва другите служители по бетонната пътека в Копър Маунтин.
Карла Лий определено имаше лош ден. Денят на Клементин обаче се очертаваше да бъде страхотен.
Особено ако успееше да намери необходимата ѝ папка.
Глава 100
— Под нас е — осведомява ме Далас.
— Какво имаш предвид? — питам.
— Мястото. Пещерите — обяснява Далас, докато тесният двулентов път нескончаемо ни подхвърля нагоре и ни запраща надолу по редуващите се ниски хълмове, които се различават все по-трудно, защото в четири следобед небето вече потъмнява.
— Ето защо пътят е такъв. Пещерите, изглежда, са точно под нас.
Кимам, загледан в телефона си, който хвърля бледосиньо сияние в колата и продължава да получава достатъчно силен сигнал, за да преглеждам интернет страниците на всички вашингтонски телевизионни станции; искам да разбера дали някоя отразява случката.
Търся името на Нико… моето име… дори и думите „убийство“ или „покушение“. Нищо. Не се споменава „Света Елизабет“, не се споменава за мъртъв бръснар и, най-важното, не се споменава за мен като издирван беглец.
— Сега разбираш ли защо за двеста години никой не е чувал за нас? — пита Далас, като отново се опитва да ме успокои. Почти успява, докато не се заглеждам в покритите със сняг дървета и не профучаваме покрай червено-бяло-синя табела с образа на Джордж Вашингтон.
Добре дошли на Вашингтон Трейл — 1753!
Съвпадението е глупаво и безсмислено, но няма как да не си представя радостта на Нико, ако знаеше, че караме по същия път, по който е вървял Джордж Вашингтон през 1753 г.
— Бийчър, спри да мислиш за каквото си мислиш — наставлява ме Далас.
— Нямаш представа за какво си мисля.
— Видях табелата. Това не е поличба.
— Никога не съм твърдял, че е поличба.
Далас чува тона ми. Вярва ми.
— Но наподобява къща с духове — признава той.
— Определено е къща с духове — кимам аз.
След няколко остри завоя навлизаме по-дълбоко в гората. При всяка извивка на пътя на най-близкото дърво е закрепен червен отражател. Тук по пътищата няма осветление, макар че ни е все по-необходимо, докато зимното небе почернява.
— Правилно ли се движим? — питам.
Преди да ми отговори, телефонът започва да вибрира в ръката ми. На екрана виждам кой е.
— Тот? — поглежда ме въпросително Далас.
Кимам. През последните няколко часа звъни за четвърти път. Не вдигнах нито веднъж. Последното, което ми трябва, е той да души и евентуално да разбере къде сме.
Преодоляваме последния завой и хълмовете остават зад нас. Съвсем нов блясък в далечината ни заслепява и ни принуждава да присвием очи. Точно отпред гигантски метални прожектори са осеяли огромното поле, ширнало се пред нас. A познатото глождене в стомаха ми подсказва какво не могат да видят очите ми.