— Това е, нали?
Далас не отговаря. Гледа как бял автобус бавно прекосява ярко осветения паркинг от лявата ни страна.
Няма други признаци на живот освен монтирания на изкуствен хълм с големината на купа сено флуоресцентен червен триъгълник. Прилича на фирмено лого и служи само да приветства посетителите. Никой не идва по този път, ако не знае какво търси.
От единствения кръстопът на километри оттук, непосредствено покрай червения триъгълник, наляво се спуска тесен павиран път към високотехнологичната приемна сграда и оттам стига до подножието на близкия скалист склон, обграждащ малък каньон, към който караме сега.
Поемаме наляво към приемната сграда, става ясно обаче, че пътят не е задънен. Продължава под черна арка, наподобяваща железопътен тунел, към вътрешността на скалата и надолу под земята.
— Останете в колата! Идвам при вас — извиква с отчетливо произношение от Западна Пенсилвания охранителят и се появява сякаш от нищото. Сочи ни встрани от приемната сграда към малко караулно помещение, което прилича повече на барака на строители.
Поглеждам пак надясно. Виждам още две бараки и куп работници с каски. Приемната сграда все още се строи.
— Там… ето там — пазачът сочи към място пред бараката на охраната, в обсега на две отделни охранителни камери.
— Добре дошли в Копър Маунтин — добавя той, когато Далас спуска стъклото на вратата. — Имате уговорена среща, предполагам?
Глава 101
Носим се с количка за голф и косите ни се развяват, докато с Далас се спускаме в една от издължените кухини на пещерата.
— … толкова се радвам, че сте тук — гука Джина, нашата шофьорка, ниска свръхдружелюбна жена с остър като клюн нос и дъх на пушач; силно опънатата ѝ назад права руса коса действа като лифтинг на лицето.
— Съжалявам за толкова късното предупреждение — отвръщам аз.
— Късно предупреждение… няма значение. Късно предупреждение, няма нищо.
Осъзнавам, че е същата като леля ми: повтаря всяка ваша дума. На табелката ѝ чета „Акаунт мениджър“, но няма нужда да я поглеждам, за да разбера, че е в продажбите.
— Страхотно е най-накрая да се запознаем, Бийчър — добавя тя, макар да не смята така.
Не я е грижа кой съм.
Но я е грижа къде работя.
Преди петдесет години тази пещера е била една от най-големите мини за варовик в Пенсилвания. Варовикът свършва и компанията „Копър Маунтин“ купува тези 1100 акра тунели и ги превръща в едно от най-сигурните хранилища в района на Източното крайбрежие.
И едно от най-печелившите.
Джина явно не забравя този факт и ако се съди по това колко бързо се движи в момента количката за голф, осъзнава колко много пари харчи тук всяка година Националният архив.
Ние не сме единствените.
Тясната издължена пещера е широка колкото да мине камион, а вдясно от нас боядисана в червено стоманена врата е вкопана дълбоко в скалата, прилича на голям червен зъб на светеща тиква за Хелоуин. Над вратата от тавана виси военен флаг. Познавам емблемата. Армия на САЩ. Количката за голф набира скорост. Петдесет метра по-надолу минаваме покрай друга врата и друг флаг, висящ от тавана. Морска пехота.
Същото е по цялата дължина на пещерата: червена стоманена врата след червена стоманена врата и пак червена стоманена врата. Военновъздушни сили. Военноморски сили. Министерство на отбраната.
— Изненадан съм, че си пишат имената на тях — признава Далас, когато минаваме покрай вратата на ФБР.
— Просто искат да видите тези помещения — смее се Джина. — Тук имаме над двайсет и три километра тунели. Не искате да знаете с още колко място разполагат.
Давам вид, че се смея заедно с нея. Навлизаме по-навътре в пещерата. Не мога да откъсна очи от тавана, който сякаш става все по-нисък.
— Не си въобразяваш — сякаш прочита мислите ми Джина. — Става по-нисък.
Далас ми хвърля поглед, за да види дали съм добре.
В цялата пещера грапавите каменни стени са боядисани в бяло и навсякъде са монтирани флуоресцентни лампи, вероятно човек да се чувства по-скоро като на работното си място, а не в мравуняк.
За моя изненада това действа.
Вдясно двама служители чакат пред банкомат, вграден в скалата.
До него е опъната червена тента над напълно функциониращо заведение, наречено „Роудуей кафе“.
Очаквах толкова дълбоко под земята да се чувствам като в ковчег. Вместо това…