— Тук долу има цял процъфтяващ град — обяснява Далас, докато отминаваме нова група строители, които довършват район с автомати за продажби.
— Почти три хиляди служители. Представете си Емпайър Стейт Билдинг, легнал на една страна и погребан на сто метра под земята. Имаме пълноценен пощенски пункт… собствена пречиствателна станция, за да работят тоалетните… дори и добра храна в столовата… макар, разбира се, всичко да се носи отвън. Не е позволено готвене на място. Ако стане пожар и се подпалят съхраняваните тук документи, нали се сещате в какъв смъртоносен капан ще се окажем? — пита тя, смеейки се.
Нито Далас, нито аз се засмиваме в отговор, особено след като и двамата поглеждаме нагоре и забелязваме здравата метална мрежа, опъната по дължината на тавана, за да попречи на някоя пропукана скала, отчупен сталактит или цялата пещера да се срути върху главите ни. При кафенето и банкомата бяхме на пещерната версия на Таймс Скуеър. Служителите остават назад и се отправяме по-дълбоко в катакомбите. Става ясно, че сме в една от най-тъмните алеи.
— Скъп дом, роден дом. — Джина включва фаровете на количката за голф.
Пред нас сякаш е дъното на пещерата. Но когато светлините на количката за голф се пробуждат, няма как да се пропусне жълтата полицейска лента, която спира хората да завият зад ъгъла, или огромният орел в червено, бяло и синьо, част от емблемата на Националния архив, нарисувана направо върху стената на пещерата. Над главата на орела има частично разгънат свитък с думите: Littera Scripta Manet, девизът на Архива — „Писаното слово остава“.
Точно така е, по дяволите, мисля си, когато скачам от количката за голф и се втурвам към яркочервената врата — вход към подземния център за документи на Архива.
Глава 102
— Мога ли да ви помогна с още нещо? — Джина стои в пещерата, пред прага на отворената червена врата.
— Добре сме — уверявам я аз.
Далас е вече в помещението за съхранение. Нямам търпение да го последвам.
Джина не помръдва от мястото си. Като търговски представител тя отговаря пред господин Хармън и Президентския архив за нашето посещение, трябва да провери нашите документи за самоличност и дори да въведе шестцифрения код, с който се отваря стоманената врата (и втората врата точно зад нея). Но без необходимото разрешение за достъп, тя не може да се присъедини към нас вътре.
— И двете врати се отварят отвътре — осведомява ни тя, а от помещението ни лъха студен въздух.
Хвърлям бърз поглед към хидротермометъра на стената до вратата. Температурата е близо 14 градуса, по-студено, отколкото обикновено я поддържаме.
— Ако се сетите за нещо друго, просто ми се обадете — добавя тя и потупва кожения калъф за телефон на хълбока си. Разгадала изражението ми, добавя: — Връзката е отлична. Имаме клетъчни кули навсякъде.
Думите ѝ са незабавно потвърдени — телефонът ми започва да вибрира. Виждам, че е Тот. Отново.
— Трябва да вдигна — кимам кратко за довиждане на Джина, разбираща кога клиентът се нуждае от поверителност.
Червената стоманена врата се затръшва, телефонът ми продължава да вибрира, а аз се извръщам към нашата цел и пристъпвам през втората врата, където влажната тъмнина на пещерата е заменена от огромна ярко осветена бяла зала с размерите на самолетен хангар и стерилна, колкото нашите служители от „Консервация“ могат да постигнат. Всъщност това е просто една по-просторна, по-осветена версия на нашите библиотечни хранилища във Вашингтон, изпълнена с безброй редици метални рафтове. Но вместо само с книги и кашони за документи специално изработените рафтовете са запълнени с пластмасови кутии и метални контейнери, които съдържат стари компютърни ленти, ретрофилми и хиляди и хиляди негативи на стари фотографии.
Има си причини тези неща да са тук, а не във Вашингтон. Едната е ниската температура (по-добра е за филмите). Втората е цената (по-добре е за нашия бюджет). А друга… особено за кашоните с документи, заключени в осигурената клетка от лявата ми страна… е тъй нареченото „географско разделение“. Това е една от най-жизненоважните и най-малко известни задачи на Националния архив. Ако някога терористична атака превърне Вашингтон в огнено кълбо, ние сме напълно подготовени с документи и процедури, за да сме сигурни, че нашите най-важни институции ще оцелеят.
Но когато пристъпвам в залата, аз съм истински притеснен само за моето оцеляване.
— Намери ли го вече? — подвиквам на Далас.
Той бърза по централната пътека и проверява номерата на групите документи по всеки ред рафтове, покрай които минава. Единственият му отговор е внезапен завой надясно, където изчезва в един от далечните проходи в дъното. Определено сме близо.