Телефонът ми вибрира за четвърти път и обаждането се прехвърля на гласова поща. Нямам представа дали Тот знае къде сме. Но сега, когато не може да ни спре, вероятно няма да е зле да разбера.
— Бийчър съм — отговарям и чакам да видя колко време ще му отнеме да клъвне.
— Къде си, по дяволите? — пита Тот. — Оставих ти половин дузина съобщения!
— Не съм ги получил. Аз само… беше безумен ден.
— Недей. Познавам кога лъжеш, Бийчър. Къде си? С кого си?
Обмислям за момент отговора си. Дори и по телефона, кълна се, чувствам как ме пронизва здравото око на Тот.
— Тот, ти трябва да…
— Още ли си с Клементин? Тя не си ли тръгна след гробището?
Мълча.
— Откъде знаеш, че съм бил на гробището?
— Защото не съм идиот като другите идиоти, в които май си влюбен!
— Чакай… един момент. Пратил ли си някого да ме следи?
Преди да успее да отговори, телефонът ми изписуква. Поглеждам и разпознавам номера. Само заради този човек бих прекъснал.
— Тот, задръж за секунда.
— Не ми затваряй!
С едно кликване го оставям на изчакване.
— Господин Хармън? — обръщам се към служителя от Президентския архив, който не само ни помогна да влезем в пещерата, но и знае точно какъв документ търсим. — Вв-всичко наред ли е?
— Точно това исках да разбера — изненадващо тонът му звучи по-меко и по-услужливо от обикновено. Достатъчно, за да ме направи подозрителен.
— Добре ли е всичко там, долу?
— Ами… да… добре сме — мълквам за миг объркан. — Има ли причина да не сме добре?
— Ни най-малко — той се връща към военната си категоричност. — Само държа се уверя, че сте стигнали. Помолих хората от Копър Маунтин да останат до малко по-късно, когато чух, сте загубили указанията.
— Какво съм загубил?
— Изпратените указания. Секретарката ти каза…
— Моята секретарка?
— Жената, която се обади. Каза, че сте загубили указанията.
Отляво зад стелажите се чува метално прещракване. Проблемът е, че Далас е далеч надолу от дясната ми страна.
Според хидротермографа все още е студено — около 15 градуса. Изведнъж обаче дългата бяла зала ми се струва като пещ. Тук явно не сме сами.
— Господин Хармън, нека ви се обадя по-късно — прекъсвам разговора. — Далас, имаме проблем! — изкрещявам, втурвам се по пътеката и превключвам на разговора с Тот.
— Чакай, с Далас ли си? — пита Тот, чул последните ми думи по телефона.
— Тот, това не е…
— Бийчър, не знаеш какви ги вършиш!
— Грешиш! За първи път знам точно какво върша!
— Внимавай! — избухва той. — Знам какво е направила Клементин… Знам, че баба ѝ е умряла отдавна… Дори знам как го е направила! Получихме доклада от токсикологията, открили са перорално лекарство за химиотерапия в кръвта на Орландо, въпреки че той никога не е имал рак. Така го е отровила… сложила го е в кафето му! Къде си сега, за Бога, и можеш ли да отидеш на сигурно място?
Умът ми работи усилено, като се мъчи да намери правилното място на всяко ново парче от пъзела. Удивително е колко бързо се намества всяко от тях.
— Къде си, Бийчър? — пита Тот отново.
Част от мен знае да си мълчи. Това е онази част, която задър-жаше Тот на една ръка разстояние след нощта, когато отидох до дома на Клементин. Но без значение колко е лесно да си представя, че е враг, не съм в състояние да се отърся от една картина: преди три години по време на обяда в нашата столова Тот най-накрая ми се довери достатъчно, за да ми разкаже за първата нощ от петдесет години, когато спал сам в дома си след смъртта на жена му. Не можал да се застави да спи под същите завивки, щом нея я нямало.
Не ми пука кой какво разправя. За някои неща не може да се лъже.
— Тот, чуй ме. Мисля, че Клементин е тук. С нас.
— За какво говориш? Къде е това тук? С кого си освен с Далас?
— С тях. С Кръга Кулпър.
Чувам го как си поема дълбоко дъх.
— Трябва да се махнеш оттам, Бийчър.
— Ние сме… ние сме на път да… — казвам, докато стигам до дъното на помещението и забелязвам Далас в един от проходите. Застанал е на колене и рови в картонена кутия за папки… нова кутия, надписана „Уолъс / Роден град“ с дебел маркер.
— Тъкмо вземаме…
— Забрави Кръга Кулпър. Махни се оттам!
— Не виждаш ли? Беше прав за тях. Далас ме заведе и…
— Далас не е в Кръга Кулпър!
Спирам рязко на ъгъла и блъскам квадратна кутия за документи от рафта. Тя се стоварва на циментовия под и наоколо се пръсват листове хартия.