Зад себе си все още чувам ехото от стъпките на Палмиоти, който преследва Клементин. Поглеждам как се вдигат и спускат гърдите на Далас, за да се уверя, че успява да си поеме въздух.
— Бийчър, т-трябва да направиш необходимото — моли Далас.
Но докато той с мъка произнася думите, чувам само гласа на Тот в главата ми. Преди два дни той каза, че историята е процес на подбор, тя избира моментите и събитията, а дори и хората… тя ги поставя в ситуации, които те трябва да успеят да преодолеят, и тъкмо в тези моменти, в тази борба, хората разбират кои са. Беше хубава реч. И от два дни приемах, че историята ме е избрала.
Не можех да си позволя повече грешки. Историята не избира отделни хора. Историята избира всекиго. Всеки ден.
Единственият въпрос е: колко дълго можеш да пренебрегваш призива ѝ?
Чаках… Тот… Далас… Кръга Кулпър… който и да е, за да ме спасят. Но има само един човек, способен да го направи.
— Взех го — казвам му.
Държа пистолета на Палмиоти и все още обмислям думите на Клементин за баща ми. Поглеждам надясно. На стената се вижда малка червена пожарна аларма, вградена в скалата. Скачам на крака и стоварвам лакътя си в стъклото. Алармата се задейства и изпълва пещерата с писклив вой.
Това би трябвало да доведе при Далас нужната му помощ много по-бързо, отколкото всичко друго, което мога да направя. Проверявам дали все още е в съзнание…
— Добре съм… — прошепва Далас, но алармата го заглушава. — Добре съм. Върви…
Далеч зад нас се чува слабо трополене, докато стотици служители следват официалните указания и се изсипват в главната артерия на пещерата, готови да се евакуират. Едва ги чувам, особено след като собственият ми пулс тупти в ушите ми. Това не е история. Това е моят живот. И на баща ми. Онова, което тя каза… Трябва да знам.
Хуквам с все сили с пистолет в ръка, завивам зад ъгъла и се впускам в дълбините на пещерата.
Клементин е там. Там е и Палмиоти. Знам, че ме очакват.
Но те нямат представа какво предстои.
Глава 109
— Върни се тук!… — гласът на Бийчър се отразяваше в назъбените стени, докато Палмиоти набираше скорост и бързо навлизаше по-навътре в пещерата.
Той използва вратовръзката си като импровизиран турникет и я стегна два пъти около ръката си. За щастие, раната беше входно-изходна. Кървенето не беше опасно, но той нямаше намерение да чака. Не и когато се намираше толкова близо до Клементин… толкова близо до залавянето ѝ… толкова близо до измъкването на досието от болницата, за да сложи най-после край на тази заплаха за него и президента.
Да, такава е ползата всичко да бъде на едно място, помисли си Палмиоти, пренебрегвайки пулсирането в ръката си, и изостри още повече вниманието си, когато достигна до нов завой в пещерата. Несигурен какво го дебне зад ъгъла, спря и зачака. Беше видял какво се случи по-рано. Клементин не само имаше пистолет. Тя натискаше спусъка, без да се колебае.
Несъмнено Уолъс се оказа прав за нея. Тя беше животно точно като баща си. Ала както докторът вече знаеше, това не означаваше, че Уолъс е бил прав за всичко. Позовавайки се на докладите на Далас, Палмиоти се опита да му каже, че макар Бийчър да беше вкарал Клементин в Архива, това не го превръщаше автоматично в неин помощник при изнудванията ѝ на Уолъс и на Водопроводчиците. Затова президентът се върна и настоя Бийчър да дойде в ПСИД. Държеше лично да го изпита. Искаше да разбере. Но дори и така, щом Бийчър попадна на книгата, щом започна да души по вярната следа… Насочи се към болничното досие, а после въведе Тот и привлече вниманието на истинския Кръг Кулпър… Не, нещата вече се развиваха на равнище, предполагащо само един начин да защитят това, за което той и президентът бяха работили толкова усилено. Палмиоти знаеше какъв риск поема, като идва тук сам. Но когато всички са на едно място, той се наемаше да изгаси и последните пламъци на пожара. И да не остави нищо на случайността.
Такава е поуката, помисли си Палмиоти и надникна зад ъгъла. Пред него се ширна още една празна кухина, малко по-дълга от щанд в супермаркет, и се появи нов остър завой надясно. Беше четвъртата досега, сякаш цялата задна част на пещерата представляваше безкрайна стъпаловидна плетеница. Ала зад ъгъла Палмиоти видя в далечния край на следващата кухина локва вода на пода и облегната на стената табела с изписан с червен спрей надпис „Автомивка“.
Докато бързаше покрай тъмнокафявите стени на пещерата — тук те вече не бяха боядисани в бяло, — Палмиоти усети как въздухът се затопля. Забеляза и две жълти гъби, все още пропити със сапунена пяна, пъхнати зад табелата „Автомивка“. Който и да е идвал тук, не си беше тръгнал отдавна и Палмиоти за пръв път се запита: щом Клементин бе подготвена за толкова много неща, дали няма и друг изход от пещерата, за който тя знае?