Глава 112
— Вие приключихте… и двамата — обръщам се към Палмиоти.
— Тя още има пистолет! — твърди той и сочи към Клементин.
Поглеждам надолу, за да се уверя лично. Кафявата вода стига почти до коленете ми, но, изглежда, става все по-дълбока, докато се вие през пещерата и изчезва в мрака като реката Стикс. Това не е някаква малка локва, а направено от човека езеро.
В тъмнината е почти невъзможно да се види нещо друго, освен стъклените отблясъци по повърхността. Няма как да не забележа обаче Клементин: бърше уста и на колене се отдалечава от нас, продължавайки съмнително да държи другата си ръка под водата.
— Той ме удари, Бийчър — оплаква се тя и не спира да се отдръпва бавно назад. — Глътнах си зъба… той ми го изби…
Насочвам пистолета си към нея и дръпвам спусъка.
Гърмежът отеква из пещерата. Някъде от дъното изпърхва тревожно червена птица… цвърченето, което чувах и преди, се усилва… подплашена, тя прави няколко кръга във въздуха и изчезва отново.
— Оох! — изпищява Клементин; куршумът е прорязал бедрото ѝ, а късчета кожа и плът се разпръскват във водата.
Палмиоти вече е ранен. Каквото и друго да се случи, няма да позволя на никого от тях… и най-вече на нея… да си тръгне.
Най-напред тя се вбесява, но падайки отново назад по дупе, притиска коляно към брадичката си, веждите ѝ бързо се отпускат, а очите ѝ стават кръгли и плачливи.
— Кк-ак можа!… Простреля ме… — стене тя.
— Вярно ли е това, което каза за баща ми? — питам.
— Бийчър… те крият документите, разполагат дори с повече в това досие. Но щом го притежаваме, вече не е нашата дума срещу тяхната…
— ВЯРНО ЛИ Е? — избухвам.
Пещерата е тиха, с изключение на червената цвъркаща птица в далечината.
— Така ми каза майка. Кълна се в мъртвото ѝ тяло. Но ако не се измъкнем оттук…
— Не. Не го прави — предупреждавам я. — Не ме манипулирай. Не се опитвай да се измъкнеш. Вече съм гледал това представление и знам как свършва.
— Накарай я да вдигне ръце! — извиква Палмиоти.
Той отстъпва с препъване няколко крачки и се обляга върху стената на пещерата. Досега не съм забелязал това червено петно по рамото му и как държи врата си. Прострелян е още веднъж.
— Не позволявай на Палмиоти да те отклони — предупреждава ме Клементин.
Пренебрегвайки собствената си болка, тя се опитва да запази спокойствие. Виждам мократа папка да стърчи зад гърба ѝ, там, където я е пъхнала в панталоните си.
— Дори след всичко, което сторих, знаеш, че никога няма да те нараня. А преди това… Аз… аз те спасих.
— Трябва да я застреляш! — настоява Палмиоти. — Държи пистолета си под водата!
— Клементин, вдигни ръце — настоявам аз.
Тя измества тежестта си и вдига ръце, после пак ги потапя във водата, която стига точно над кръста ѝ.
— Крие пистолета в скута си! — продължава Палмиоти. — Още го има!
— Нищо нямам! — изкрещява тя.
Не вярвам нито на единия, нито на другия. И дори пистолетът да е още в скута ѝ, съмнявам се дали може да стреля под водата. Знам само, че трябва да видя с очите си.
— Клементин, ставай! Изправи се — нареждам аз.
— Не мога.
— Какво значи не мога?
— Ти ме простреля, Бийчър. В крака. Не мога да стоя — обяснява тя и сочи подгънатия си крак.
— Глупостите ѝ нямат край! — беснее Палмиоти. — Ако не я застреляш, тя ще…
— Доктор Палмиоти, млъкни! — извиквам.
— Тогава поне веднъж използвай мозъка си, вместо да мислиш с топките си! — Палмиоти се приближава към мен. — Ако искаш, дай ми пистолета и аз ще…
— Не се приближавай до това оръжие! — Насочвам дулото към гърдите му. — Наясно съм кой си, докторе. Подвел си Далас да си мисли, че се бори за доброто на Кръга Кулпър. И понеже ти си главният Водопроводчик сред Водопроводчиците, знам и към кого си лоялен.
Палмиоти не помръдва.
Както и Клементин срещу нас.
— Бийчър, чуй ме — подхваща Палмиоти. — Независимо какво мислиш за мисията ни, хайде да поспорим за това по-късно. Не я ли застреляш, не ни ли защитиш, тя ще убие и двама ни.
— Нали не му вярваш? — намесва се Клементин, а погледът ѝ се мята между мен и Палмиоти. — Разбира се, че ще иска да ме застреляш, Бийчър. Помисли защо вкара куршум в гърдите на Далас! Разчиства ни един по един… а като премахне и мен, ти ще бъдеш единственият оцелял свидетел. А тогава… тогава… — гласът ѝ затихва, сякаш болката я надвива. — Познай колко бързо ще се окажеш мъртъв след това?
— Значи ние сме лошите момчета? — пита Палмиоти с насилен смях. — И защо? Защото се опитваме да защитим лидера на свободния свят от една изнудвачка и нейния луд баща?