— Не, защото сте помогнали на шефа си да разбие нечия глава с бейзболна бухалка! Видях медицинския картон на Ейтбол. Разкъсни рани на лицето! Разбита очна орбита, счупени скули! И мозъчно увреждане от забит фрагмент от черепа! Нека позная: ти си държал Ейтбол, докато Уолъс го е налагал по главата. Добре ли се почувства, когато чу как се трошат скулите на момчето? Ами всичките тези години, през които си помагал на президента на Съединените щати да го държи на склад, като стара мебел, а после да използва всички методи на истинския Кръг Кулпър, за да го скрие? Как се чувстваш, а?
Към мен тя добавя:
— Обърни внимание, Бийчър. Целта на Палмиоти е да ме изкара лошата. Не забравяй обаче, че той не се нуждаеше нито от теб, нито от Далас, за да се добере до досието. След като ти го откри, нищо не му пречеше да накара Далас да те заведу у дома, а той сам да го вземе. Е, защо тогава Палмиоти е решил да ни събере всичките в подземна пещера насред нищото…
— Господи, Бийчър, дори и да допускаш, че казва истината, накарай я да се изправи! — моли Палмиоти.
— … защото дори и да измъкнат досието от болницата, последното нещо, от което се нуждаят Палмиоти и президентът, е ти да обикаляш наоколо като свидетел пред света. — Никога не съм виждал Клементин толкова сериозна. — Единствената причина да си тук, Бийчър, е големият финал. Дали ще ме застреляш сега, или не, ти ще умреш тук. Аз ще умра тук. И двамата… с това, което е в кръвта ни… не виждаш ли, ние вече сме история.
Зад нея птицата не цвърчи. Цари тишина.
— Не е вярно — все още държа пистолета, насочен към нея.
— Заблуждаваш се. А най-лошото е, че заблуждаваш именно себе си — въздъхва тя. — Помисли си какво видя. Видя го да стреля по Далас. Вече видя какво ще направи, за да защити онова, което имат в Белия дом. Нищо не ти пречи да дръпнеш спусъка и да ме убиеш, но ти гарантирам: до десет минути и ти ще бъдеш мъртъв. Интересува ли те защо? Защото ролята ти е такава, Бийчър. Определен си да играеш Лий Харви Осуалд… или Джон Хинкли… или дори Нико. Това е голямата ти роля в операта. Помисли си има ли в историята президентско покушение, минало без някой наивник.
— Бийчър, накарай я да се изправи, по дяволите! — обажда се Палмиоти с пресекващ глас.
Лицето му би трябвало да е червено от ярост. Вместо това е бяло като кост. Начинът, по който се държи за врата, а с другата си ръка се опира на стената, показва, че бързо губи кръв.
Поглеждам пак към Клементин: седи във водата, и двата ѝ крака са изпънати напред, сякаш ще се спуска по водна пързалка. Водата стига над кръста ѝ. Още не мога да разбера дали има пистолет.
— Знаеш, че съм права — започва да диша по-тежко.
Болката в крака ѝ определено се усилва. Но както седи там, тя започва да използва здравия си крак, за да се избутва бавно назад във водата.
— Това е твоят шанс, Бийчър. Ако си тръгнем заедно… с това досие… Излишно е да ги караме да плащат. Най-накрая ще се доберем до истината.
— Бийчър, каквото и да си мислиш в момента — намесва се Палмиоти, — папката е напъхана в панталоните ѝ, а тя държи оръжие. Дори за секунда да не ти минава през ума, че щом свалиш пистолета си, тя няма да вдигне своя и да убие и двама ни.
— Помогни ми да стана, Бийчър. Помогни ми да стана и се измъкнем оттук. — Клементин протяга лявата си ръка. Дясната е все още под водата, а тя спира да се изтегля назад.
— Т-тя уби Орландо! — напомня Палмиоти и се разкашля силно.
— Клементин, това, което ми каза преди… че си болна. На-истина ли умираш? — питам напрегнато аз.
Тя мълчи, но и не отклонява поглед.
— Не мога да лъжа за всичко.
— Тя може… Тя си призна, Бийчър…. Тя уби приятеля ти!
В дъното на пещерата хванатата в капан червена птица отново се спуска в тъмнината и също толкова бързо изчезва с високо цвърчене.
Поглеждам към Палмиоти — останал е без сили; след това пак към Клементин — все още протяга едната си ръка към мен, но крие другата под водата.
Отговорът е лесен.
Останала е само една реална заплаха.
Насочвам пистолета към Клементин и вдигам петлето.
— Клементин, вдигни ръце и бързо се изправи или, кълна се в Бога, ще те прострелям отново — предупреждавам я аз.
Преди две минути Клементин твърдеше, че сме история. Тя не знае нищо за историята. Историята е просто това, което остава зад нас.
— Благодарим ти! — извиква зад мен Палмиоти, още кашляйки. — Сега ние можем… — не довършва изречението.
Докато Клементин е на път да стане, зад мен се чува силен плясък.
Обръщам се надясно точно когато Палмиоти се стоварва във водата. Пада с лице надолу, с изпънати отстрани ръце, сякаш е вкочанен. Замирам за половин секунда и го чакам да се изправи. Но начинът, по който лежи, с лицето надолу…