Тялото му потръпва. После отново се разтърсва силно. В продължение на няколко секунди горната половина на тялото му подскача като риба на сухо. Нямам представа какво му е причинил изстрелът във врата. Но познавам припадъка, когато го видя.
— Палмиоти… — извиквам, независимо че не може да ме чуе. Искам да се спусна към него, ала си спомням… Клементин.
— Ще умре — отсъжда тя някак делово, докато се мъчи да се изправи на здравия си крак. Едната ѝ ръка все още е скрита под водата. — Дори да го мразиш, той се нуждае от твоята помощ.
— Побегнеш ли, ще те прострелям пак — предупреждавам я.
— Няма. Не и след това — тя сочи към Палмиоти, чиито конвулсии започват да затихват. — Не му остава много.
При обратната ситуация Палмиоти щеше да ме захвърли. С удоволствие. Клементин вероятно — също. Но да обърнеш гръб и да оставиш някого да умре…
Ето къде виждам избора. Мога да взема Клементин. Или да се втурна да помагам на Палмиоти.
Живот. Или смърт. Няма време и за двете.
Мисля си за всичко, сторено от Палмиоти. Как простреля Далас. И как, ако успея да го спася, президентът Уолъс ще натисне всяко копче, с което разполага, за да е сигурен, че Палмиоти ще се отърве без белег или драскотина.
Мисля си какво знае Клементин за баща ми. Но когато трябва да направя окончателен избор… всъщност изобщо няма избор.
Изтичвам при лежащия с лице надолу Палмиоти, затъквам пистолета отзад в панталоните, хващам доктора за раменете, повдигам го и го издърпвам назад, вън от водата. Той е мъртвешки тежък, ръцете му са увиснали напред, пръстите му се плъзгат по повърхността на водата. Струя течност и повръщано изтича от устата му.
Знам какво да правя. Прекарах две лета като спасител на местния басейн. Но когато коленича и обръщам Палмиоти по гръб, все пак поглеждам през рамо.
С гръб към мен Клементин се изправя на крака. Опитва да се закрепи, дясната ѝ ръка все още е във водата.
Главата на Палмиоти се отпуска в скута ми, лицето му вече не е бледо. То е пепелявосиво. Той ме гледа с полуотворени восъчни очи. Не е тук.
Разтварям устата му. Прочиствам дихателните пътища. Поглеждам през рамо… Очите ми се спират на Клементин. Най-сетне изважда ръката си от водата…
И се показва мокрият капещ пистолет, който е държала през цялото време. Браво на мен!
Палмиоти е бил прав.
Тя вдига пистолета. Всичко, което трябва да направи, е да се обърне и да стреля. Ще бъде лесен изстрел. Но тя не го прави.
С препъване и накуцване Клементин се отправя по-навътре в пещерата, като вдига вълнички, които се плискат след нея. Държи пистолета увиснал. Чакам я да ме погледне.
Тя не го прави.
Нито веднъж.
Извивам назад главата на Палмиоти. Стискам носа му. Не си е поемал въздух от цяла минута. Сивата му кожа започва да се оцветява в синьо.
— Помощ!… — викам, макар че няма никого.
Единствените помръдвания на Палмиоти са редките издихания, изтръгващи се от спадащите му гърди. Уххх. Това не е дъх. Той въобще не диша.
Той умира.
— Имаме нужда от помощ… — крещя.
Поглеждам през рамо. Клементин я няма.
В скута ми Палмиоти не помръдва. Не поема дъх. Не се надига. Очите му гледат през мен. Кожата му е по-синя от всякога. Опипвам за пулс, но не усещам нищо.
— Моля, някой… Имам нужда от помощ…!
Глава 113
Клементин си е отишла.
Сигурен съм, че няма да я намерят. Далас е мъртъв. Палмиоти — също. За смъртта и на двамата вината е моя. Знам го.
И отгоре на всичко, когато става дума за баща ми, не съм постигнал нищо, имам само въпроси.
До нас в дъното на пещерата първи стигат доброволците пожарникари на Копър Маунтин, група мускулести мениджъри и момчета от поддръжката. Проверяват ме за порязвания и ожулвания. По мен няма и драскотина. Няма понесени юмруци, няма насинени очи за лекуване, няма превръзка на рамото, за да съм придобил вид на човек, взел си поука, след като са ме прекарали през центрофуга.
Направих всичко, към което Клементин и Тот, и дори Далас ме подтикваха. За тези няколко минути, докато държах онзи пистолет и натиснах онзи спусък, вече не бях зрител, който избягва бъдещето и наблюдава действието, скрит на сигурно зад окъсана историческа книга. През въпросните няколко минути бях абсолютно и изключително в настоящето.
Но докато парамедиците бръмчат насам-натам, а аз стоя сам в пещерата и гледам мобилния си телефон, най-лошата част от моята нова реалност се оказва проста… нямам представа на кого да се обадя.