— Насам. Виждам ги… — извиква женски глас.
Жена парамедик с къса кестенява коса скача от голф-количка, оцветена в червено и бяло като линейка. Започва да говори с другия парамедик, който ми обяснява, че зоната за пречистване на водата има широк изход от другата страна на пещерата. Клементин е била подготвена и за това.
Жената парамедик се приближава и тогава осъзнавам, че не е тук заради мен. Отправя се към ъгъла на пещерата, където червено-бели найлонови покривки за маса от кафенето са метнати върху вкочанените тела на Далас и Палмиоти.
Можех да застрелям Клементин. Вероятно трябваше. Ала взирайки се в покритите тела на Далас и Палмиоти, ме боли много повече от друга мисъл: след всичко случило се не съм помогнал на никого.
Тази мисъл продължава да дълбае мозъка ми, когато трети парамедик приближава към мен.
— Значи ти си късметлията, а? — в гласа му се прокрадват нотки на тексаски акцент; потупва ме по рамото. — Ако имаш нужда от превоз, можеш да се повозиш с нас — добавя и сочи бялата кола, спряна точно зад количката за голф.
Кимам с благодарност, той отваря задната врата на колата и аз се намествам вътре. Но със затръшването на вратата виждам металната полицейска решетка между предната и задната седалка. Осъзнавам, че е облечен в костюм.
Парамедиците не носят костюми.
Ключалките изщракват. Шофьорът с тънка руса коса, сресана назад и накъдрена на врата, също е в костюм.
Без да ме поглежда, човекът с тексаския акцент се отпуска на пътническата седалка и прошепва в китката си:
— Ние сме на път за Краун. Уведоми Б-4.
Нямам представа какво е Б-4. Но по време на всички посещения за четене съм прекарал достатъчно време край агентите на Сикрет Сървис, за да знам какво означава кодовата дума „Краун“.
Карат ме към Белия дом. Добре.
Точно там искам да отида.
Глава 114
По пътя се опитвам да поспя. Не успявам.
През първите няколко часа тялото ми отказва да се изключи. Твърде разтърсен съм, неспокоен и възбуден. Непрестанно си проверявам телефона, раздразнен, че не хващам сигнал. Едва когато преминаваме в Мериленд, осъзнавам, че причината не е в моя телефон.
— Вие го блокирате, нали? — извиквам на шофьора. — Имате от онези устройства за блокиране на сигнала.
Той не отговаря. За негово съжаление аз съм виждал документи на ЦРУ за методите на разпит. Знам каква игра играе.
Колкото по-дълго оставят мълчанието да натежава и да превръщат колата в килия, толкова по-вероятно е да се успокоя.
Номерът обикновено действа.
Но след всичко, случило се с Орландо… с Далас… и дори с Палмиоти… няма значение колко часа ще седя тук, няма никакъв начин, по дяволите, да се успокоя…
Докато.
Колата прави остър десен завой, подскача и с поклащане спира пред бариерата на Югоизточния вход. На Белия дом.
— Емили… — шофьорът на колата прави жест, сякаш сваля шапка към униформената охранителка.
— Джим… — кимва в отговор охранителката.
Вече е почти десет през нощта. Те знаят, че идваме.
Черните метални порти изщракват и се плъзват настрани, а ние се спускаме по лекия наклон към познатите гигантски бели колони и отлично осветения Балкон на Труман. Тъкмо видът му развързва възела на моя гняв и, за моя изненада, светът започва да плува във времето, сякаш вися в собственото си тяло.
И причината не е в президента. А в това място.
Миналата година доведох сестрите си тук, за да видят огромната коледна елха. Винаги я издигат на Южната морава. Подобно на всички други туристи, направихме снимки от улицата, провирайки фотоапарата през решетките на металната врата, и хванахме в кадър най-известното бяло имение в света.
Независимо кой живее вътре, Белият дом и Президентството все още заслужават уважение.
Дори Уолъс да не го заслужава.
Колата се раздрусва и спира точно под навеса на Южния портал.
Познавам този вход. Той не е обществен. Нито е за персонала. Това е входът, през който Никсън излезе, когато се качи на хеликоптера за последен път и показа с два пръста знака на победата. Входът, където Обама и дъщерите му си играеха с кучето си.
Личният вход. Входът на Уолъс.
Преди дори да посегна към вратата, от вътрешността на сградата двама мъже в костюми се появяват вдясно от мен. Приближават до колата и аз виждам слушалките в ушите им. И те са от Сикрет Сървис.
Ключалките на колата изщракват. По-високият отваря вратата.
— Готов е да те приеме — уведомява ме той и ми дава знак да вървя пред тях. Двамата вървят плътно зад мен — дават ми да разбера, че те ще ме насочват.