— Може би — казвам.
— Не може би — отвръща, сякаш вече е прозрял бъдещето. Навежда се към бюрото, пръстите му все още са сключени за молитва. Този човек е способен да завладява цели държави. — Медиите ще се поразровят малко с какво се е занимавал докторът, но ще се прехвърлят към следващата тема, особено ако няма за какво повече да се хванат. Лекарят на президента не е толкова интересен, колкото самият президент.
— Всички знаем, че въпросът не е в президента. Дори и вие смятате, че никога не е бил във вас. Става дума за нея, нали, сър? Забравете за медиите… за обществеността… забравете всички. Едва ли щяхме да разговаряме все още, ако не се притеснявахте за нещо. А според мен сте притеснен единственото дали няма да тръгна да обикалям по кабелните телевизии и да разказвам, че аварията на сестра ви всъщност е била опит за самоубийство, защото се е чувствала виновна за онова, което е причинила на Ейтбол.
— Бийчър, ще го кажа само веднъж. Не ме заплашвай. Нямаш представа какво се случи онази нощ.
— Бръснарят ми каза. Каза ми за маркуча от прахосмукачка и ауспуха на „Хондата“.
— Нямаш представа какво се случи онази нощ.
— Минали са четири часа, преди да я намерите. Все още се измъчвате, че не сте успели да я спрете.
— Ти не ме слушаш, Бийчър — снишава глас той, та да чуя всяка сричка. — Аз бях там… аз я намерих. Ти. Нямаш. Представа. Какво. Се случи. Онази. Нощ.
Изгарящата му настойчивост ме приковава към стола. Поглеждам президента.
Той не отмества поглед. Подпухналите му очи се присвиват.
Превъртам отново събитията… Бръснарят… Лоран каза, че минали четири часа, докато открият Мини онази нощ. Палмиоти я издърпал от колата. Но сега… щом Уолъс твърди, че той я е намерил първи…
„Нямаш представа какво се случи онази нощ.“
Целият изстивам. Премислям отново. Уолъс е бил там първи… пръв той я е видял в безсъзнание в колата… Но ако в крайна сметка Палмиоти я е извадил… Невъзможно е и двете да са истина. Освен ако…
Освен ако Уолъс не е бил първият, видял Мини в безсъзнание, и не е решил, че най-доброто действие…
… е да не предприема никакви действия.
— Когато вие сте я видели да лежи там… не сте я извадили от колата, нали… — избъбрям.
Президентът мълчи.
Горчивият вкус на жлъч пари в гърлото ми, когато поглеждам пак снимката в сребърна рамка. Семейната снимка.
Онази с две деца в семейството. Не три.
— Опитали сте се да я оставите в пълната с дим кола. Опитали сте се да оставите сестра си да умре — казвам.
— Всеки знае колко обичам сестра си.
— Но в онзи момент, след всички каши, които е забъркала… Ако Палмиоти не е дошъл, сте щели да стоите там и да я гледате как се задушава.
Уолъс прехапва долната си устна и издиша шумно през нос. Но не отговаря. Никога няма да отговори. Нито за това, което са причинили на Ейтбол. Нито за укриването му през всичките тези години. За нищо.
Досега съм грешал.
През цялото време си мислех, че се боря с хора. А се боря с чудовища.
— Така сте разбрали, че можете да се доверите на Палмиоти за всичко, включително и за Водопроводчиците. Бил е до вас в най-ужасния ви момент, а най-извратеното нещо е решението му да не се отдели, независимо от прозрението му за намерението ви да оставите сестра си да умре — заключавам аз. — Вие сте обречени да бъдете заедно. Отдали сте душите си един на друг.
Цифровият екран, който показва местоположението на Първото семейство проблясва. С едно примигване състоянието на Мини се сменя от:
МИНИ: В движение
на
МИНИ: Резиденция на втория етаж.
Сега тя е на горния етаж.
— Няма по-добро място от дома — Уолъс пак не повишава глас.
Обръща се с лице към мен, най-накрая разделя длани и изоставя молитвената си поза.
— Е, приключихме, нали?
— Не, не сме.
— О, да. Приключихме окончателно.
— Все още мога да намеря доказателство.
— Можеш да опиташ. Но приключихме, Бийчър. И знаеш ли защо? Защото, когато става дума за теории на конспирацията, вземи и най-добрите от тях… вземи онези, за които дори има някакво подобие на доказателства… като Джей Еф Кей. След повече от петдесет години, след всички истории за Джак Руби и Лий Харви Осуалд… след всички появили се свидетели, книги, спекулации, Оливър Стоун и годишните конгреси, провеждащи се и до днес, знаеш ли коя е теория номер едно, в която вярват повечето хора? На Комисията „Уорън“ — напомня той сухо. — В това вярва публиката, в Комисията, създадена от властите на САЩ. Ние сме голямо лошо момче и всички те казват, че ни мразят. Но в края на всеки ден хората искат да ни вярват. Защото ние сме тяхното правителство. А хората вярват на своето правителство.