Нико можеше да надникне в регистъра в нейно отсъствие, но си имаше правила.
Винаги имаше правила. И последствия.
— Я да видим… според това… — Тя прокара пълничкия си пръст надолу по страницата. — Не. Съжалявам, скъпи. Няма обаждания. — Захлопна папката и добави: — Може би утре.
Нико кимна. Това беше добра мисъл. Може би щеше да стане утре. Или вдругиден. Или след още един ден.
Но щеше да се случи. Скоро. Нико знаеше правилата.
Знаеше предназначението си.
Бийчър щеше да се върне. Непременно.
Дори да отнеме месец. Или още повече. Но в крайна сметка Бийчър щеше да поиска помощ. Щеше да потърси и помощ, и отговори. А най-вече щеше да се поинтересува как да открие Клементин — ако Нико беше прав какво има у нея, това бе единственото, което искаше и той самият.
Нико мина през летящите врати, все още замислен как дъщеря му го подведе, и се отправи към стаята си.
Скоро той и Бийчър, Джордж Вашингтон и Бенедикт Арнолд, отново щяха да работят заедно.
Точно както Вселената го беше планирала.
Глава 117
Белият дом
Резиденция, втори етаж
— Къде е той, горе ли? — попита Мини преминаващия помощник, който носеше най-новата купчина сувенири с автограф — от лични писма до червено-бяло-сини топки за голф, току-що подписани от президента.
— В солариума — посочи помощникът и Мини се отправи към задното стълбище, за да отиде там.
Мини обичаше солариума. Намираше се над Балкона на Труман на последния етаж на Белия дом и имаше прекрасен изглед към Националния мемориал и паметника на Вашингтон.
Ала Мини го обичаше не заради гледката. Не защото беше единственото помещение за отдих в цялото жилище. Обичаше го, защото ѝ напомняше за вкъщи. Буквално.
Към солариума водеше изненадващо стръмен тесен коридор, украсен със стари семейни снимки от времето, когато тя и президентът са били деца. Тук Мини трудно се придвижваше дори с бастуна си, изработен като розово фламинго. Бавно отминаваше старите фотоси: тя и десетгодишният Орсън се усмихват с изцапани от шоколад зъби… Орсън е вдигнал победоносно първата си купа от крос… и разбира се, снимката, направена веднага след раждането ѝ: майка им поставя за пръв път бебето Мини в ръцете на брат ѝ. Още тогава бузата ѝ е покрита с белези. Малкият Орсън обаче се усмихва, както подхожда на горд голям батко. Уолъс беше проследил лично тази снимка да бъде закачена.
— Да не си посмял да го направиш — извика Мини на брат си и удари с бастуна по пода.
Влезе в помещението, обзаведено с меки дивани, и видя какъв е проблемът.
Президентът стоеше гърбом към нея с ръце в джобовете, загледан през високия прозорец към ярко осветения паметник на Вашингтон.
— Не го прави — предупреди тя отново, защото го познаваше прекалено добре.
— Нанси Рейгън е била тук, когато са ѝ казали, че президентът е прострелян. Знаеш ли? — попита брат ѝ.
— Да, а от последния път, когато ти беше разстроен и мрачен, знам и друго. Тук Никсън е съобщил на семейството си намерението си да подаде оставка. Вече знаем. Щом започнеш да се заглеждаш в паметника или да говориш за други президенти, значи си в скапано настроение. Затова просто ми кажи, какво има този път? Какво те тормози?
Той се замисли дали да ѝ сподели за смъртта на Палмиоти. Скоро щяха да изнесат информацията по новините заедно с историята как престъпничката Клементин е изнудвала лекаря и го е примамила в Пещерите. Но Уолъс все още долавяше въодушлението на сестра си от благотворителното събитие сутринта.
— Всъщност тъкмо си мислех за теб — отговори той, все още с гръб, докато Мини куцукаше с бастуна си към него. — Днес беше наистина хубаво.
— Добре се получи, нали? — Мини разтегна устни в полуусмивка, доколкото инсултът ѝ позволяваше. — Благодаря ти отново и задето дойде, и задето произнесе реч. Тя направи събитието… — замълча за момент в опит да измисли точната дума. Брат ѝ беше чувал всичките. — Беше ми хубаво, че си там — каза накрая.
Президентът кимна; продължаваше да стои там, загледан в покрития със сняг Мемориал. Отзад Мини закачливо почука крака му с върха на бастуна-фламинго.
— Направи ми място — подкани го да се отмести настрана. Със сестринско побутване тя пристъпи плътно до него и те се оказаха рамо до рамо, като две деца, вперили очи в зашеметяващата гледка.
— Беше забавно да съм там. Искам да кажа, за мен също — призна президентът.
— Тогава го прави по-често. Следващия месец ще набираме средства във Вирджиния.