Выбрать главу

Не вдигам поглед, но забелязвам вдясно червените букви на плаката-предупреждение върху задната страна на затворената стоманена врата. Той не ме притеснява толкова, колкото разочарованият израз на Клементин, която явно не харесва проявите на слабост. Начинът, по-който ме пронизват червеникавокафявите ѝ очи подсказва, че тя няма представа как ще постъпя.

Иска ми се да ме познаваше по-добре.

Мятам влажната папка върху бюрото.

— Само да не забравите, когато от ЦРУ ни спипат посред нощ и ни нахлузят черни торби на главите, че сме можели да избегнем този момент.

Папката се стоварва звучно върху бюрото.

Клементин не отронва нито дума. Но когато пристъпва половин крачка напред, навежда глава, сякаш открива нещо съвсем ново в лицето ми. Същото откривам в нейното. Познавам това момиче от седми клас. Сега за първи път я виждам впечатлена.

— Бийчър, ще ни отнеме две секунди, после ще си тръгнем — обещава Орландо. — Никога няма да съжаляваш, че си постъпил правилно.

Ала като разтваря папката, когато най-накрая вижда какво се крие вътре, вече мога да кажа, че греши.

Глава 6

— Честита Коледа! — промълвява Орландо.

— Не разбирам. Какво е това? — Клементин се вмъква до мен, но внимава да не докосва нищо.

Аз нямам такива притеснения. Изваждам от джоба на моята оцапана с кафе престилка чифт памучни ръкавици, каквито носят всички архивисти, слагам си ги, подхващам папката леко, сякаш е динамит, и я отварям. Вътре няма строго секретна записка, нито местонахождението на Бин Ладен, нито списък с целите на нашите шпионски спътници.

— Това е книга — констатира Клементин.

Отчасти е права. Има корица на книга от напукана, покрита с петна черна кожа с избелели червени триъгълници във всеки от горните и долните краища. Но тялото ѝ… почти всички страници… са изтръгнати. Същото е и с гръбчето: раздрано, разкриващо старо лепило и скъсани шевове. Без вътрешността книгата е едва с дебелината на клипборд.

Прокарвам два пръста в ръкавица по корицата. По червената гнилоч (стар, прахообразен остатък, който залепва на ръкавицата) съдя, че е от времето най-малко на Гражданската война.

— „Нов правописен речник на Ентик“ — прочита Орландо от корицата.

Поглеждам часовника си. Ако имаме късмет, Уолъс все още не е тръгнал от Белия дом.

— Защо някой ще крие стар, разкъсан речник за президента? — пита Клементин.

— Може президентът да го е скрил за някой друг — предполага Орландо. — Може би когато е бил сам в стаята, го е сложил в стола за някого, който да го вземе по-късно, но той все още не го е извадил.

— Или, както всички знаем, това може да няма нищо общо с президента, а тази книга да е била скрита в стола преди много години — изтъквам аз.

Кълна се, че чувам как Орландо извърта очи.

— Какво, толкова ли е невероятно? — питам.

— Бийчър, помниш ли как оня потящ се изследовател с чип нос и опулени очи идваше тук и крадеше нашите стари карти?

— Да.

— А когато спипахме онази откачена жена, дето искаше да измъкне старите писма на Теди Рузвелт, защото си въобразяваше, че ще се грижи за тях по-добре от нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че знаеш защо престъпленията на двамата не бяха забелязани толкова дълго. Носеха малки ножчета и изрязваха страница по страница от подвързаната сбирка, та никой да не забележи, докато не остане почти нищо — И той посочва с дебелия си пръст към стария речник, сякаш е самият Шерлок Холмс.

— И това е великата ти теория? Че Орсън Уолъс, президентът на Съединените щати, човекът, който може да получи всеки документ, да поиска да му бъде донесен по всяко време, не само краде от нас, но и краде безполезни страници от речник?

За първи път през последните пет минути Голямата уста на службата ни замълча. Но не задълго.

— Истинският въпрос — подхваща най-накрая Орландо — е, че тази книга, този речник или каквото и да е е собственост на Архива.

— Ние не знаем дори това! Гръбчето е изтръгнато и няма сигнатура. А ако потърсим…

Обръщам предната корица и търся кръглия син печат на Националния архив, поставен на някои от по-старите книги в нашата колекция.

— Дори и печатът не е… — млъквам рязко.

— Какво? — пита Орландо, докато съм втренчил поглед във вътрешната страна на корицата. — Намери ли нещо?

Поставил двете си длани на бюрото, прочитам ръкописния надпис за втори и трети път:

— „Exitus acta probat“? — прочита Клементин на глас през рамото ми.

Кимам с глава и усещам неприятна болка в основата на носа си.