— Чух, че вие, момчета, плащате по петдесет цента за стари плочи и дискове.
— Петдесет цента за плоча. Петдесет цента за книга с меки корици. И цял долар, ако е нова с твърди корици… Но той ще плати много повече, ако имаш албума „Одеса“ на „Би джийз“ от шейсет и девета с оригиналната обложка.
— Нямам „Би джийз“. Имам само тези…
Тя извади от щайгата за мляко половин дузина дискове със снимка на майка ѝ на тях: „Най-големите хитове на Пени Максуел“.
Бийчър знаеше правилата. Изкупуваха всичко, стига в магазина вече да нямаше твърде много екзепляри.
Преди два часа майката на Клементин бе идвала с молба към господин Фарис да откупи няколко дузини от нейните дискове: заради певческата ѝ кариера семейството ѝ се местело в Детройт и тя събирала тъй необходимите ѝ пари. Господин Фарис, разбира се, ѝ услужи. Той винаги услужваше. Затова стъклото на книжарската витрина си стоеше пукнато, а климатикът никога нямаше да се оправи. Затова, когато Бийчър погледна съвсем същите дискове, донесени от Клементин…
— Няколко допълнителни екземпляра определено ще ни влязат в работа — реши той накрая.
— Наистина ли? Сигурен ли си?
— Абсолютно. Слушал съм ги. Майка ти има страхотен глас. Като ранната Дина Вашингтон, но по-мек и с по-голям диапазон, и, разбира се, без ужасяващата свръхдоза дрога.
Клементин не успя да сдържи усмивката си.
— Знам, че вече сте купили екземплярите на майка ми и сте затрупани с тях.
— Имаме и трийсет екземпляра от „Да убиеш присмехулник“. Но всяка нова учебна година ги продаваме до един.
Свела глава, Клементин го изгледа дълго и мълчаливо над тезгяха. Така гледа човек, когато пресмята нещо наум.
— Не си кретен като всички останали.
— Не е вярно — възрази Бийчър и посочи щайгата за мляко. — Просто ти се подмазвам, за да ти взема евтино онзи „Франкенщайн“ с меки корици там. Това е британското издание. Мога да направя пари от него. Какво друго имаш?
Клементин вдигна щайгата и изсипа на тезгяха поне още двайсет книги с меки корици, няколко с твърди и купчина използвани дискове, включително „Бойз ту мен“, Уилсън Филипс и „Калър ми бед“.
— Имам и тази… — Клементин извади книга с корици от протрита синя кожа, съдрано гръбче, окъсани замърсени страници и проскубана копринена лентичка за отбелязване. — Не е в добро състояние, но… със сигурност е стара. 1970.
Бийчър наклони глава и прочете златните букви върху гръбчето. „Сто години самота“, Габриел Гарсия Маркес.
— Хубава книга. На майка ти ли е?
— Майка ми мрази да чете. Май е на баба ми. О, има и един друг проблем… Корицата е… Тя отгърна кожената подвързия и се видя, че липсва предната корица.
— Е, нали страниците още се крепят заедно — отбеляза Бийчър.
— А?
— Страниците… Виж… — Той вдигна книгата за остатъците от корица и я провеси във въздуха; страниците се разтвориха като ветрило. — Ако подшиването е добро, всички страници остават закрепени.
— Това някакъв фокус на антикварните книжарници ли е?
— Всъщност го знам от майка ми. Когато баща ми… когато почина… Преподобният Лури ѝ каза, че дори едната корица на книгата да липсва, докато другата си е на мястото, страниците ще се държат заедно. Говореше за мен и сестрите ми. Сравни майка ми с другата корица. А ние сме страниците.
Клементин стоеше мълчаливо и гледаше надолу към старата книга със синя кожена подвързия.
— Опитваше се да направи аналогия с живота — поясни Бийчър.
— Разбрах. — Клементин продължаваше да изучава стария том.
Мълча почти минута, опряла левия си лакът върху тезгяха. След десетилетие този лакът щеше да бъде покрит с дълбоки бели белези от инцидент, който тя никога нямаше да споменава.
— Допускаш ли този екземпляр да е принадлежал на баща ми? — попита накрая.
Бийчър сви рамене.
— Или си е просто книга.
Клементин погледна нагоре и пусна още една усмивка към Бийчър. Най-широката досега.
— Знаеш ли, с майка ми се местим в Детройт.
— Чух.
— Обаче… наистина трябва да поддържаме връзка.
— Ами да. Страхотно. Бих искал… — Бийчър почувства как вълнението стяга гърдите му, особено когато видя как Клементин посяга и пуска подвързания с кожа шедьовър на Маркес обратно в своята щайга за мляко.
— Нека да ти дам моя имейл адрес — предложи той.
— Имейл?
— Онова нещо… то е ново и… Всъщност е глупаво. Никой не ги използва.
Бийчър грабна едно квадратно листче — господин Фарис ги набавяше, изрязвайки използвани, изхвърлени листове — и бързо надраска пощенския си адрес и телефонен номер. Клементин направи същото.