Бийчър я научи на ползите от търпението.
Кръгът Кулпър я научи на ползите от секретността.
Оттук нататък предстоеше нещо не много по-различно от онзи момент преди много години, когато тя грабна въжето за скачане и се хвърли върху гърба на Винсънт Палини в училищния двор. Дори и най-трудните битки в живота стават лесни, внесеш ли елемент на изненада.
Глава 121
Вашингтон, окръг Колумбия
Отвън се чува двойно изсвирване на клаксон.
През изминалата седмица го пренебрегвах всяка сутрин. Точно както пренебрегвах обажданията, есемесите и чукането на вратата. Вместо това, втренчен в компютъра, прехвърлях безцелно сайтове или се опитвах да намеря забрава в няколко кървави битки в иБей за фотокартички на кръчма от 1902 г. в Дъблин и за рядка колекция от бойни кораби от Първата световна война.
Не помагаше както преди.
Грабвам коженото куфарче, останало от баща ми, пъхам ръце в ръкавите на зимното палто, прекосявам дневната и отварям входната врата.
Той все още чака, разбира се. Знае, че ще се изтощя.
За негова чест, когато отварям вратата на светлосиния „Мустанг“ и се вмъквам вътре, не пита как съм. Тот вече знае.
Видял е растящия рейтинг на президента. Всъщност, докато колата излиза от квартала, Тот не се опитва нито да ме развесели, нито да пусне радиото, нито да ме разведри. Едва когато сме изминали целия път до Рок Крийк Парк, казва единственото нещо, което трябва да каже:
— Притеснявах се за теб, Бийчър.
Не отговарям и той добавя:
— Най-накрая били освободили телата на Далас и Палмиоти.
Кимам от пътническата седалка и гледам право напред.
— И на бръснаря — допълва и върти волана само с китки.
Следва обичайното бучене на колата при завоя към Конститюшън Авеню.
— Но все още няма и следа от Клементин.
Кимам отново.
— Което, предполагам, означава, че все още нямаш доказателства — обобщава Тот.
— Наясно съм.
— А без доказателство нямаш нищо.
— Тот, кой те е учил как да водиш разговор за добре дошъл? Великият Сантини[17] ли?
— Ако ще се почувстваш по-добре, докато ти си играеше на отшелник и отговаряше на всички въпроси на ФБР и Сикрет Сървис, аз говорих с жената на Орландо. Едва ли помага много… няма да го върне… но — гласът му затихва. — Получиха известна утеха, като разбраха кой му го е причинил.
Опитвам да се убедя, че е вярно. Но не е.
— Едно не разбирам: защо онази нощ, когато се върна от Пещерите, те отведоха в Белия дом, Бийчър? Добре, било е, за да ти предложат да се присъединиш към Водопроводчиците. Но я си помисли за истинската цел на срещата с президента през онази нощ?
— Имаш предвид, освен да ми напомни какво ще се случи с живота ми, ако си отворя устата? Направих се на голям мъжкар, но всъщност той знаеше как да го изиграе. Просто искаше да затвърди нещата.
— Няма начин — възразява Тот и пита отново: — Защо те отведоха в Белия дом?
— Ти не разбираш ли, че загубихме, а? Стига с тези риторични въпроси.
— Запитай се, Бийчър: защо той нареди да те заведат в Белия дом?
— Нямам представа! За да ме сплаши?
— Точно така, за да те сплаши! Затова те е поканил. Всичко се свежда до едно: да те уплаши — потвърждава Тот, а брадата му се разлюлява, когато клати глава. — А нали се сещаш каква е единствената причина някой да се опитва да те уплаши? Защото предизвикваш тревога у него. Той е уплашен от теб!
— Тогава е по-голям глупак, отколкото си мислехме. През изминалата седмица си напрягах ума, опитвах се да се сетя на кои други места бихме открили доказателство или свидетел, или нещо друго за случилото се през онази нощ. И повярвай ми, ще продължавам с опитите. Ще ровя толкова дълго, колкото е необходимо. Но когато въпросът е да станеш Призракът на миналата Коледа[18], не е толкова лесно, колкото си мислиш.
— Той не се притеснява от призрака.
— Я повтори?
— Помисли какво каза току-що. Когато първият Призрак посещава Ебенезър Скрудж… Призракът на миналата Коледа не успява да го промени. Призракът на настоящата Коледа също се проваля. Кой Призрак всъщност оказва най-голямо въздействие? Кой свършва работата? Призракът на бъдещата Коледа.
— Да не би да се опитваш да създадеш красива метафора за историята или бъдещето? Защото, ако е така…
— Животът не е метафора, Бийчър. Историята не е метафора. Той е просто живот.
Гледам през предното стъкло на колата надолу по Конститюшън Авеню. Отпред в далечината е паметникът на Вашингтон, но от нашата позиция дърветата и уличните фенери отдясно изцяло закриват гледката. Гледката е ужасна. Точно като онази вечер на Мемориала на Джеферсън.
17
Герой от едноименния роман на Пат Конрой (1976), военен, който тероризира семейството си. — Б. пр.