— „Exitus acta probat“. Това е девизът на личния екслибрис на Вашингтон — обяснявам, докато той заключва сейфа. — Идва от герба на рода му и е поставян на титула на всички книги на Джордж Вашингтон.
— Как е изглеждало? — пита Орландо, насочил се вече към вратата. — Три думи, написани на цяла страница?
— Не… гербът е произведение на изкуството: има рисунка на орел, две червени и бели ивици, плюс три звезди. Но когато Вашингтон проектира герба си, той лично добавя думите „Exitus acta probat“ — впускам се в описания аз, а Клементин ме побутва, за да последваме Орландо и да излезем от стаята.
Трябва да се махаме оттук. Но точно когато тръгвам, телефонът започва да вибрира в джоба ми. На екрана се изписва Архиви II и кодът 301 ми напомня каква всъщност беше причината да дойдем на това място.
До мен Клементин гледа телефона в ръката ми. Тя не изтръпва, не се напряга. Но макар да стиска устни здраво, успявам да зърна за втори път онази страна от нея, която не може да скрие. Истинската Клементин. Изплашената Клементин. Двайсет и седем години, без да знаеш кой е баща ти? В каквото и да сме се забъркали с президента, то ще трябва да почака.
— Моля те, кажи, че имаш добри новини — приемам обаждането аз.
— Разполагам с информация. Доброто и злото са субективни дрехи; вие решавате дали да ги облечете — философства архивистката Кари Сторч без намек за ирония и всъщност само ми напомня, че тук, при нас, колкото по-добре работиш с книгите, толкова си по-зле със социалните умения.
— Кари, намери ли нашия човек, или не?
— Бащата на приятелката ти? През тази година на десети декември в този окръг на Уисконсин само един Никълъс е постъпил в армията. Намерих го, разбира се.
— Така ли? Това е фантастично!
— Отново оставям разграниченията за вас — изсумтява крат-ко тя и според мен трябва се брои за смях. Кари никога не се смее.
— Кари, какво не искаш да ми съобщиш?
— Аз просто ви давам информацията — напомня тя. — Но почакай да чуеш кой е бащата.
Тя произнася думите, прави пауза, повтаря ги отново, защото знае, че няма да повярвам.
Президентът на САЩ ще бъде тук всеки момент. Но точно сега се чудя дали това не е най-малкият ни проблем.
— Клементин… — сграбчвам я аз за ръката и се отправям към вратата. — Трябва да те измъкнем оттук.
Глава 8
Болница „Света Елизабет“
Вашингтон
Вече не ги наричаме психичноболни пациенти.
Сега се наричат клиенти.
Що за тъпа идея, помисли си санитарят Рупърт Беърд, докато буташе количката за сок по мрачния стерилен коридор. Почти толкова глупава, колкото да започнеш да казваш Кей Еф Сий вместо Kentucky Fried Chicken[5]. Същото е и с пациентите. Ако си пържен, значи си пържен.
Хе!
Това е смешно, помисли си Рупърт. Но все пак идеята беше тъпа.
— Здрасти, Джеръм — извика той, вкарвайки количката за сокове в стая 710. — Имам ябълка и портокал. Какво избираш?
Джеръм просто си седеше с кръстосани крака на леглото и отказваше да вдигне поглед от рекламното приложение на вестника, единствения раздел, който четеше.
— Ябълка или портокал? — попита отново Рупърт.
Нямаше отговор.
— Някакви добри купони за отстъпки? — добави Рупърт.
Нямаше отговор. Както винаги.
Рупърт беше свикнал да не го приема лично. Това беше Отделение 5 на Палата „Джон Хауърд“, дом на НПН. Невинен поради невменяемост.
Завъртя количката обратно и се отправи към стая 711 по коридора. Знаеше, че със следващия пациент… Не… със следващия клиент… щеше да бъде много по-лесно да се справи.
Не винаги е било така. Когато пациент 711 пристигнал за първи път преди десет години, нямал право на посетители, на поща, на остри предмети или връзки за обувки. И със сигурност не му е бил позволен сок от количката. Всъщност, според Кати С., престояла тук по-дълго от всеки друг, през втората година в отделението хванали 711, че е изпилил нокътя на средния си пръст по-остър от бръснач с надеждата да издълбае кървав кръст в гърлото на едно от момичетата от фризьорското училище, които идвали да подстригват безплатно.
Разбира се, веднага се обадили на Сикрет Сървис.
Винаги щом 711 се окажеше замесен, трябваше да се обаждат на Сикрет Сървис.
Така става, когато човек се опита да пусне куршум на президента на Съединените щати.
Но след десет години лекарства и терапия, много лекарства и терапия, 711 беше чисто нов човек.
По-добър човек.
Излекуван човек, мислеха си Рупърт и повечето лекари.