— Здрасти, Нико — извика Рупърт при влизането в оскъдно обзаведената стая. Имаше единично легло, дървено нощно шкафче и боядисан дрешник, където стояха само библията на Нико, червената му стъклена броеница и последния подаръчен календар на вашингтонските „Редскинс“.
— Ябълка или портокал? — попита Рупърт.
Нико вдигна поглед от книгата, която четеше, и откри прошарената си разрошена коса и шоколадово кафявите си близко разположени очи. Преди десет години, при посещението на президента на състезание от NASCAR, Нико едва не беше убил най-могъщия човек в света. Въртяха видеото отново и отново, а и все още се появяваше на всяка годишнина.
Когато започнали крясъците, рояк агенти на тайните служби се нахвърлили върху Нико отзад и изтръгнали оръжието от ръцете му.
Днес обаче Нико беше умен.
Знаеше нещо по-добро, отколкото да говори за онези времена.
Знаеше, че не е трябвало да допуска целият свят да го види така.
Ала тогава, когато бе съборен и прикован така грубо на земята, Никълъс (Нико) Адриан не знаеше едно нещо, и то беше, че има дъщеричка.
— Хайде, Нико, ябълка или портокал? — настоя Рупърт.
Устните на Нико се разтеглиха в топла усмивка.
— Каквото имаш повече — отговори той. — Знаеш, че съм лесен.
Глава 9
— Какво не ми казваш? — пита Клементин.
В това време аз връщам стола на мястото му и довършвам грубото почистване. После се втурвам към вратата — в една ръка държа стария речник, а в другата — изцапаната от кафе престилка.
— Орландо, трябва да…
— Вървете. Трябва отново да активирам алармата — отпраща ни той, докато се занимава с електронната клавиатура. — Само не забравяйте: заключена уста, нали? Бъдете Марк Фелт. Не Люински.
— Това е добре, но ако го проучим и се окаже наистина лошо…
— …аз ще съм първи на опашката да им предам роклята с петно — казва Орландо и потупва видеокасетата, затъкната в колана му.
Той заключва и активира ключалката на вратата, а ние вече бягаме. Орландо е голямо момче. Свикнал е да се оправя сам. Клементин е друга история. Тя знае, че последното телефонно обаждане се отнасяше за баща ѝ.
— Намерили са го, нали? — пита тя, докато ПСИД остава назад и бързаме по коридора. Чувам в далечината виенето на полицейски сирени. Кортежът на Уолъс е близо и ако този стар речник наистина е бил сложен там за президента, ако някой по някакъв начин му помага да го вземе или, по-лошо, да го открадне, ако в него е скрито нещо ценно, последното, от което се нуждаем, е да ни видят в близост до ПСИД с…
„Дзън!“ иззвънява асансьорът, докато завиваме зад ъгъла.
Увеличавам скоростта. Няма начин някой да е достатъчно бърз, за да ни забележи.
— Бийчър Бенджамин Уайт, да не мислиш, че съм сляп? Отдръпни се от това момиче веднага!
Клементин замръзва.
— Разбира се, освен ако нямаш намерение да ме запознаеш с нея! — извиква млад мъж със сресана назад кестенява коса и мърлява брадичка, като вече се смее на собствената си глупава шега. Двайсет и девет годишният Далас е една година по-малък от мен и би трябвало да е младши. Но не е.
— Далас Джентри — добавя той, сякаш Клементин трябва да знае името му.
Става ли въпрос за архивисти, всеки си има собствена специалност. Някои са добри с военните архиви. Други са добри в намирането на неизвестното. А Далас е добър да вижда името си във вестниците. Върхът беше преди няколко месеца, когато отвори прашна лична папка от 1806 г. от Министерството на войната и откри написано на ръка, неизвестно до момента писмо от Томас Джеферсън. Беше чист късмет, разбира се, но късмет на Далас, а на следващия ден името му се появи във „Вашингтон пост“, в „Дръдж“ и в списъците на гостуващите лектори във всеки университет, затова сега се мисли за Индиана Джоунс на хартията. За да отбележи своя възход, Далас се обяви за интелектуалец и започна да си пуска брада (сякаш не са ни достатъчни брадатите младежи наоколо). Най-тъжното е, че ако се съди по последното му повишение, това всъщност работи за него и аз си задавам въпроса дали той не е определен да помага на президента Уолъс днес. Но както разсъждавам трескаво, докато се опитвам да скрия речника под напоената с кафе престилка, си давам сметка, че сега не е моментът да го разбера.
— Слушай, всъщност доста бързаме — казвам, без да извръщам лице към него.
Клементин ме пронизва с поглед, който изгаря физически. Отначало не разбирам. Кимва към ъгъла, назад към ПСИД. О, по дяволите! Орландо е все още там. Ако Далас налети на него и после го свърже с липсващото…
— Искам да кажа… не, имаме достатъчно време — обръщам се към Далас. — Пич, брадата ти изглежда готино.