— „Брадата ти изглежда готино“? Господи, да не съм заприличал на смотаняк?
— Това да не е ром и масло? — намесва се Клементин, душейки въздуха.
— Близко си. Ром и череша — отговаря Далас, очевидно впечатлен, като се обръща и се взира в пиърсинга на носа ѝ. Не всеки ден във Вашингтон се вижда някой като нея. — Къде се научи да различаваш дима от лула?
— От моя шеф в радиостанцията. Пуши лула от години — обяснява тя.
— Чакай, да не си започнал да пушиш лула? — питам.
— Само за майтап! — тросва се Далас, но запазва усмивката си за Клементин.
Честно казано, той не е тъпанар. Просто се прави на такъв.
— Бийчър, какво е станало с престилката ти? — прекъсва ни познат мек женски глас, докато Далас посяга да се ръкува с Клементин.
Непосредствено зад него виждам архивистката Рина Албан, млада брюнетка с права коса, яркозелени очила за четене, кацнали на главата ѝ, и тройни възли на обувките. В света на мишките библиотекари Рина е Мики. Тя е ултратиха, ултраинтелигентна и ултраинтровертна, освен ако не я попитате за нейната истинска любов, балтиморските „Ориолс“. В допълнение странно прилича на Мона Лиза (очите ѝ също ви следват), а през повечето дни е също толкова приказлива. Но не и днес, не и когато се вглежда в смачканата ми на топка престилка, сякаш може да види книгата под нея.
— Бийчър, какво е това? — пита отново Рина.
— Кафе. Разлях си кафето — намесва се Клементин, за да успокои топката.
— Чакай, ти си познатата му от гимназията, нали? — пита Далас, макар, кълна се, никога да не съм споменавал за Клементин пред него. Такъв е проблемът с това място. Всеки прави проучвания.
— Наистина не е трябвало да пиеш кафе тук — заявява Рина, по-неспокойна от обикновено. Знам защо.
Всеки месец шефовете класират нас, архивистите, според броя на хората, на които сме помогнали. От обикалящите туристи до писмата с ръкописни букви, в които ни молят да открием мъртъв роднина, всеки отговор се брои и зачита. Да, това помага да оправдаем нашите работни места, но също така води до ненужна конкуренция, особено след тази сутрин, когато ни уведомиха, че Рина вече пети месец е номер две в списъка.
— Между другото, Бийчър, поздравления за поредното първо място — обажда се Далас в опит да бъде любезен.
— Първо място в какво? — пита Клементин, докато се взира надолу по коридора и се надява да спечели още няколко секунди за Орландо.
— В това да бъдеш полезен. Не знаеш ли в какво е най-добър Бийчър? — пита Далас. — Той отговаря дори на въпросите по имейла през уебсайта на Националния архив (никой не обича да им отговоря, защото, щом отговориш на някого по имейла, се сдобиваш с още един приятел за кореспонденция). Всъщност вървиш с най-милото момче в цялата сграда, но навярно ще го научиш как да помогне и на себе си — добавя Далас, въобразявайки си, че пак проявява любезност.
Няма значение. Орландо сигурно вече отдавна си е тръгнал от ПСИД. Няма за какво да се притесняваме. Но докато Клементин пристъпва между нас, Рина не се взира в мен. Очите ѝ са вперени в престилката ми.
— Разчистете коридора — извиква плътен баритон.
Обръщам се точно когато двама облечени еднакво агенти на Сикрет Сървис изникват от близкото стълбище. От лявата ми страна светлините над асансьора подсказват, че се е спуснал обратно на партерния етаж. Сирените са по-силни от всякога. Тук идва Мойсей.
Без да отрони и дума, един от агентите пристъпва към Далас и Рина, които завиват обратно зад ъгъла. Имаме отговор на въпроса. Рина и Далас ще асистират на Уолъс в ПСИД.
Отивам да натисна бутона на асансьора. По-високият агент от Сикрет Сървис поклаща глава и ни насочва към стълбището. Докато президентът е тук, това е единственият път надолу.
— Какво е станало с престилката ви? — пита агентът и сочи към кафявите петна на Роршах.
— Кафе — отговарям и се опитвам да изглеждам спокоен, докато се отправям към стълбите.
— Бийчър, просто ми кажи — моли Клементин веднага щом се скриваме от очите им. — Кажи ми!
Поклащам глава и я водя забързано обратно покрай прашните лавици. Иска ми се да се затичам, но при включването на светлините от датчиците за движение над нас си припомням истинската причина да запазим спокойствие. Чрез сензорите в Архива пестят енергия, но по-същественото е, че ни осветяват за видеокамерите в края на всяка редица. И за разлика от видеокасетата, която Орландо отмъкна от стаята, сигналът отива направо в Службата за сигурност.
— Убеден ли си, че този е пътят? — пита Клементин; вече сме на място с включено осветление. — Май сме били тук и преди.