Искам също така да благодаря на всички в Гранд Сентръл пъблишинг: Дейвид Йънг, Ейми Баталия, Дженифър Романело, Ивън Бурстийн, Крис Барба, Марта Отис, Карън Торес, на най-красивите и най-трудолюбиви служители по продажбите в шоубизнеса Харви-Джейн Коуъл, Мари Окуда, Томас Уотли, както и на всички приятели там, вложили толкова много време и енергия в строителството на това, което непрестанно градим. Казвал съм го и преди и нищо не се е променило: те са истинската причина тази книга да е във вашите ръце. Специална благодарност към Мич Хофман, който никога не спира да редактира и е истинска част от семейството. И накрая позволете ми да благодаря на Джейми Рааб. През последните две години ние споделихме огромни загуби и заедно видяхме нашия живот да се променя. През това време осъзнах, че тя не само ме редактира. Тя ми дава от своята сила. Затова съм ѝ задължен завинаги. Благодаря ти, Джейми, че ме върна у дома, и най-важното, за твоята вяра.
През 1989 г., в последните си минути в Белия дом, отиващият си президент Роналд Рейгън надраскал тайна бележка и, както се говори, рисунка на пуйка. В бележката се казвало: „Не позволявай на пуйките да те свалят“. Пъхнал бележката в бюрото в Овалния кабинет и я оставил на своя наследник, президента Джордж Буш-старши.
През 1993 г. президентът Джордж Буш оставил лична бележка в бюрото за Бил Клинтън, а той пък оставил бележка за Джордж Буш-младши, който оставил за Барак Обама.
Но две неща никой не знаел.
Традицията не започнала с Роналд Рейгън. Започнала с Джордж Вашингтон.
А картинката, нарисувана от Рейгън? Съвсем определено не била пуйка.
Пролог
Той знаеше, че стаята е била проектирана да съхранява тайни. Големи тайни.
Куфарчето от „Уотъргейт“ е отворено в стая като тази. Както и първите доклади от 9/11.
Той знаеше, че тази стая, понякога наричана „Кутията“ или „Резервоарът“, пази президентски тайни, национални тайни — смъртоносни тайни от онези видове, които вървят с ковчези.
Но докато стоеше в задния ъгъл на малката скромна стая в бежово, пристъпваше на място и притискаше върха на езика си в задната страна на предните си зъби, архивистът с надраскани очила за четене с черни рамки разбра, че най-жизненоважното нещо в помещението не е някоя класифицирана папка или свръхсекретен лист хартия, а елегантният мъж с розови бузи, седнал сам на единствената дълга маса в центъра.
Знаеше, че не бива да говори с розовобузестия човек. Знаеше, че не бива да го притеснява.
Трябваше само да стои там и да гледа. Като детегледачка. Беше абсурдно наистина.
Но такава беше работата. Вече близо час.
Да наглежда най-могъщия човек в света: президента на Съединените щати.
Макар и в защитената стая.
Ала въпреки всички тайни, пазени в тази стая, архивистът с надраскани очила за четене с черни рамки нямаше представа какво щяха да го помолят скоро да скрие.
Като дишаше безшумно през носа, той се втренчи в гърба на президента, после хвърли поглед към русия агент от Сикрет Сървис вдясно от себе си.
Посещенията тук започнаха, откакто президентът Орсън Уолъс бе избран за първи път. Клинтън обичаше да тича. Джордж У. Буш гледаше бейзболни мачове в Белия дом. Обама играеше баскетбол. Всеки президент намираше свой начин да си почива. Като по-начетен от повечето от тях президентът Орсън Уолъс изминаваше няколкото пресечки от Белия дом и идваше в Националния архив не за друго, а за да чете.
Правеше го вече от месеци. Понякога дори водеше осемгодишния си син. Разбира се, можеше да му доставят всеки документ направо в Овалния кабинет, но както всеки президент знаеше, друго си беше да излизаш понякога. И така започнаха посещенията за четене. Тръгна от писмата на Джордж Вашингтон до Бенедикт Арнолд, мина през засекретените бележки на Джей Еф Кей, за да стигне до днешните обекти на интерес: ръкописните записки за Гражданската война на Ейбрахам Линкълн. Тогава в случай на дело със смъртна присъда във военен съд, решението живот или смърт идвало направо на бюрото на Линкълн. Президентът решавал лично. Така че сред хаоса на настоящия живот на президента Уолъс за него явно беше успокояващо да гледа странните криволици и треперещи завъртулки в почерка на Линкълн.
А в това как Уолъс драскаше лични бележки в тефтерчето си имаше нещо много по-разтоварващо, отколкото в играта на баскетбол.
— Още четири минути, сър — съобщи русият агент от Сикрет Сървис от задния ъгъл, като се прокашля.