— Този е, разбира се. — Взирам се примижал в номерата в края на редицата стелажи от лявата ни страна. Замълчавам за момент. Доста дълъг момент.
— Загуби се, нали?
— Не съм се загубил.
Тя ме оглежда, уверена както винаги.
— Бийчър…
— Не съм. Добре де, въртим се малко. Но не съм се изгубил — настоявам.
— Слушай, дори и да си, всичко е наред — в гласа ѝ не се долавя упрек.
Но когато поглежда настрани, започва… да се киска.
— Смееш ли се?
— Съжалявам. — Тя клати глава, неспособна да го скрие.
Най-лошото е, че има хубав смях: идва дълбоко от стомаха ѝ, а не е фалшив, само с уста.
— Просто… цялото това бягане… и видеокасетата, и Сикрет Сървис… и всички имат оръжие… Това е президентът, Бийчър! Какво ще правим? — пита тя, а смехът я разтърсва.
Преди да се усетя, вече се смея заедно с нея. Смехът започ-ва бавно, само с едно хълцане, после бързо стига до галоп. Тя е абсолютно права. Да се загубим така… какво, по дяволите, правим?
Стомахът ми се стяга, когато прихвам отново, което само я кара да се разсмее по-силно. Тя се привежда напред, овладява се и ме поглежда по съвсем нов начин, както никога преди. Одобрителната усмивка, разкрила трапчинката на лявата ѝ буза, трае не повече от секунда,
Буум!
Навеждам се, поглеждам надолу и виждам, че речникът, скрит под престилката ми, се е изплъзнал и е тупнал на покрития с линолеум под между стелажите с папки от 1950-те.
Клементин се взира надолу към старата книга. Смехът ѝ е секнал. Моят също. Реалността се е върнала. А с нея и страхът ѝ.
— Клеми, чуй ме, каквото и да сме намерили в тази стая, каквото и да правят с тази книга…
Поглежда ме с широко отворени очи. Поемам си дълбоко дъх.
— Ще оправя всичко.
Тя кимва и се олюлява съвсем леко.
— Сигурен си, така ли?
— Не съм сигурен. Но мисля, че мога.
Оглеждам празните лавици и отново проучвам номерата на тях, трябва да намеря пътя.
— Да. Мога.
Тя ме изучава внимателно, около нас цари тишина. Зад мен една от лампите със сензор изгасва заради липсата на движение. Очаквам онзи поглед, с който ме изгледа преди малко, и одобрителното кимване с трапчинка на бузата. Така и не идва. Вместо това продължава да стои изправена и завърта глава, все едно ме изучава от съвсем нов ъгъл. Вече не се поклаща. Не се движи. Гледа право в мен. Нямам представа какво вижда. Но ще го приема.
— Баща ми е мъртъв, нали? — пита тя.
— Какво? Не…
— Бийчър, знаеш кой е баща ми, нали?
— Нека просто…
— Ако знаеш… — Очите ѝ се пълнят със сълзи като в онази половин секунда преди, когато си мислеше, че не я виждам, винаги подготвеното момиче… но тя не е подготвена за това. — Как е възможно да не ми кажеш?
Тя е права. Напълно права. Но просто да го изрека тук…
— Бийчър…
Не казва нищо повече. Само името ми. Ала в тези две глупави срички чувам всичко, скрито между тях. Двайсет и девет години Клементин Кей е живяла с празнини. И доколкото знам, се е справяла с тях по-добре от мен. Помня как в седми клас се парализирах, когато госпожа Красински ни накара да правим картички за Деня на бащата, като си мислеше, че на този ден винаги ходим на гроба му. До мен младата Клементин вече пишеше щастливо, превръщайки я в картичка за Деня на майката, без дори да се замисли. Но днес, в тези две срички на името ми, празните пространства се завръщат отново и аз ги чувам силно и ясно.
— Нико Адриан — изричам.
Погледът ѝ се лута назад-напред в борба да разбере. Очаквам да се облегне на металната лавица за опора, тялото ѝ обаче си остава неподвижно. Опитва да се овладее и да се успокои. Не се получава.
— Нн-нико? Искаш да кажеш, като човека, който…
— Той е. Ммм. Нико Адриан — кимам с надежда да смекча удара. Ала няма друг начин да го кажа. — Човекът, който се опита да застреля президента.
— Но той е жив, нали?
— Да, разбира се, мисля, че е в психиатрична клиника…
— Обаче е жив. Баща ми е жив. — Посяга към металния рафт, без да се хване за него. — Н-не е каквото очаквах, но мисля… мисля… намирам го за по-добре, отколкото да е мъртъв, нали? По-добре е — настоява тя и примигва отново и отново, за да прогони сълзите. — Толкова ме беше страх да не се окаже мъртъв.
Очите ѝ гледат право напред, ала дори не вижда, че съм там.
— Не очаквах той да бъде такъв, но… има и по-лоши неща в живота, нали?
— Клементин, как…
— Има и по-лоши неща в живота. Можеше и да е мъртъв, можеше да е…
Тя се спира и виждам как постепенно започва да чува собствените си думи. Стиска челюсти. Коленете ѝ се напрягат. Преди това беше неподготвена. Сега ще разплита ситуацията.