Хващам я за ръката и я дръпвам силно. Време е да я измъкна оттук. В края на една от редиците стелажи, този път истинския край, бутам металната врата, тя се отваря и от прашните стари архиви на четвъртия етаж ни изхвърля в светлия коридор на първия етаж на основната сграда.
Сирените на кортежа все още пищят навън. Несъмнено президентът вече е в Архива, най-вероятно в ПСИД с Далас и Рина. Редно е скоро да настане тишина. Но докато вървим към фоайето, а аз съм стиснал здраво под мишница подвързаната с кожа книга и същевременно влача Клементин, сирените продължават да вият. Показвам картата си и чувам изщракването, с което се отваря тежката врата. Във фоайето има половин дузина въоръжени агенти на Сикрет Сървис. Сирените са по-силни от всякога.
Порив на хладен декемврийски въздух отвън почти събаря коледното дърво във фоайето и развява украсата му от хартиени ленти. Вдясно от мен зървам източника на внезапната вихрушка: автоматичните врати към Пенсилвания Авеню са широко отворени.
— Отдръпнете се! Спешна помощ! — крещи някой, докато лъскавата метална носилка връхлита през входа, бутана от двама невъзмутими парамедици в тъмносини ризи с дълъг ръкав.
— Какво става? — питам най-близкия униформен служител на Сикрет Сървис. — Нещо с президента ли?
Той поглежда към служебната ми карта, за да се увери, че съм от персонала.
— Щяхме ли да стоим тук, ако беше така? Изведохме го оттук преди шест минути. Това е за един от вашите.
Снопче нарязани хартии целува бузата ми, увива се около ухото ми. Не го усещам. Не усещам нищо.
— Как така един от нашите?
— Един от тях — пояснява той и кима към момчетата от охраната на пропуска при главния вход. — Изглежда, горкият човек е получил припадък или сърдечен удар и са го намерили на пода на кабинета му. Името му, струва ми се, е…
— Орландо?! — извиква охранителят от пропуска.
— Орландо?! — възкликва Клементин зад мен.
Не, не, не. Той не каза…
Снопчето нарязана хартия се изплъзва от ухото ми и се завърта от течението в центъра на мраморното фоайе. Клементин мълчи зад мен.
Няма начин. Аз току-що… Той току-що…
— Бийчър — шепне зад мен Клементин.
Но аз вече тичам, повлякъл я за ръката.
Това не се случва. Моля, кажете ми, че това не се случва.
Но то се случва.
Глава 10
— Отдръпнете се! Отдръпнете се! Отдръпнете се! — крещя и тичам с все сили по ярко осветения бял коридор с шахматен под в сиво и бяло. Вълшебният ключ подскача на гърдите ми, докато се боря да си проправя път през моментално образувалата се тълпа, вече струпала се пред кабинета на Орландо.
Не съм едър, нито силен, но имам две по-големи сестри. Знам как да постигна това, което искам.
Лъжа.
— Ние сме с тях! — крещя и соча парамедиците, едва на три-четири метра пред нас; същевременно тегля и Клементин по проправения от тях път през тълпата.
Нито един служител на Архива не се опитва да ме спре. Архивистите не са склонни към конфронтация. Те са склонни към наблюдение, което обяснява защо малки групи от зяпачи изпълват коридора от входната врата чак до Службата за сигурност.
Чувам ги да шепнат, докато тичам: „Орландо… Орландо… Чух, че припаднал… Орландо…“
— Да не допускаме най-лошото. Може да се оправи — казва Клементин.
Отказвам се да споря, защото вече се вмъкваме в голямата зала на службата. Вътре е тихо и залата изглежда като всяка друга: продълговато правоъгълно помещение, разделено на работни места с прегради, и няколко отделни кабинета. Цялото действие се развива вляво от нас, където чувам бученето и пращенето на твърде много уоки-токита. Парамедиците имат. Охраната има. А също и малкият екип пожарникари, пристигнали по-рано, а сега са коленичили в кръг в средата на офиса, все едно деца изучават мравуняк.
— Все още работят по него — констатира Клементин. — Това е добра новина. Ако работят по него…
Но те не работят. Няма трескави движения. Няма дефибрилатор.
— На три — извиква някой, готвят се да вдигнат носилката. — Едно… две… — Стоманените крака на носилката се разгъват и закрепват с метално изщракване. Пожарникарите изтеглят и затягат черните ленти от велкро около белия чаршаф…
Не просто чаршаф… под чаршафа… Орландо.
Един от пожарникарите отстъпва половин крачка назад и за кратко получаваме цялостен изглед към лицето на Орландо. Кожата му е суха като избеляла черна дъска. Не ти е необходимо медицинско образование, за да разбереш, че виждаш мъртвец.