— Бийчър, поеми си дъх — шепне зад мен Клементин. — Недей да припадаш.
— Няма да припадна.
— Ще припаднеш. Виждам те.
— Какво искаш да направя? Нали… Ние… Този човек ми е приятел!
Протягам врат, за да гледам през тълпата, и изучавам профила на Орландо.
Главата му е клюмнала настрани почти към нас, а дясното ъгълче на устата му е увиснало и полуотворено, също като на майка ми, когато получи усложнения след сърдечната операция.
— Той беше толкова… Тъкмо се запознахме… — шепне Клементин.
Опитвам да се съсредоточа върху очите Орландо, които са затворени и умиротворени. Но това ъгълче на устата му, увиснало и полуотворено…
— Толкова съжалявам — отронва Клементин.
Болката ужилва като удар с камшик сърцето ми, дробовете ми, сякаш всеки мой орган е направен от натрошено стъкло. Разбитите парчета се сриват подобно на пясък надолу в гърдите ми и се струпват в стомаха.
„Моля те, кажи ми, че не е, защото влизахме в онази стая…“ — питам сам себе си.
— Нали ги чу — Клементин сякаш е прочела мислите ми. — Получил е сърдечен удар… или припадък.
Опитвам се да повярвам. Наистина. Няма причина да се мисли друго. Въобще няма. С изключение на пронизващата болка, която дълбае тунел в корема ми.
— Какво? — шепне тя. — Как може да не е сърдечен удар?
— Не казвам, че не е, но… е дяволско съвпадение, нали? Искам да кажа, каква е вероятността веднага след като открихме тайника, на Орландо да му се случи…
Понижавам глас, отказвайки да го произнеса. Но тя го чува. Когато Орландо се обади по интеркома, бе вписан в регистрите. Единствен той е записан, че е влизал в ПСИД, и ако някой друг е идвал в онази стая, след като ние си тръгнахме, ако те са търсили…
О, мамка му!
Поглеждам към смачканата на топка престилка, покрита с петна от кафе. Стискам я под мишница. Но усещам само грапавите ръбове на скритото в нея.
Книгата. Разбира се. Тъпата книга. Ако е била оставена там за президента, а те са помислили, че Орландо я е взел…
— Бийчър, избий си го от главата — предупреждава ме Клементин. — Кой е можел да разбере, че е бил там… Не и толкова бързо.
Кимам с глава. Тя е права. Абсолютно права.
Всъщност единственият човек освен нас, който знаеше, че Орландо е бил там, беше…
— Какъв ужасен кошмар, а? — пита мек глас.
Изпъвам се, защото пареща стомашна течност изригва към гърлото ми и го изгаря. Познавам този глас. Чувал съм го по-рано. По интеркома. Когато ни пусна в ПСИД.
— Венкат Хазей — представя се висок индиец с прилепнали уши и къса черна коса, пригладена във военна прическа. Той знае, че аз знам кой е, а когато поставя студена ръка на рамото ми, забелязвам лъскавия му маникюр, най-лъскавия, който съм виждал някога. Забелязвам също и лъскавата служебна карта, закачена на гърдите му. Заместник-началник по сигурността на Националния архив.
И единственият човек, който, в това съм абсолютно сигурен, знае, че Орландо е бил в онова ПСИД и близо до онази книга.
— Бийчър, нали? — пита той, без да сваля блестящите си пръсти от рамото ми. — Имаш ли половин минутка да поговорим?
Глава 11
— Какъв ужас, особено за теб, двамата бяхте толкова близки, нали? — пита Хазей с изискано произношение на професор от Йейл.
Срещу нас една пожарникарка покрива лицето на Орландо, издърпвайки тънкия чаршаф, нито свеж, нито бял. След многократно използване и пране е придобил цвят на мъгла. Но най-лошото е друго: понеже не е достатъчно голям, за да го покрие изцяло, докато лежи там, на носилката, а парамедиците се уговарят с пожарникарите, черните работни ботинки на Орландо стърчат отдолу, все едно той участва в трик на фокусник и плува или левитира.
Няма обаче никакъв фокус.
— Моля? — питам.
— Видях те да тичаш заедно с парамедиците… И колко беше загрижен.
Хазей стои спокойно до мен, рамо до рамо, като всеки друг човек в тълпата. Внимава да говори тихо, ала не отстъпва назад, не се опитва да ме отдели или да ме отведе да говорим някъде насаме. Надявам се да е за добро. За каквото и да хвърля въдица, все още не е наясно къде точно да я насочи. Но не означава, че не крие някоя кукичка.
— Двамата сме от Уисконсин и той винаги е бил любезен с мен — уведомявам го, без да откъсвам очи от тялото, оставено точно пред ограденото работно място на Орландо.
На пода се валя малка купчина документи и книги, паднали под бюрото на Орландо. Вероятно той ги е съборил, падайки от стола. Но дори и след като Хазей дръпва пръстите си с маникюр от рамото ми, аз си мисля, че не е изключено да са се разпилели след бързо претърсване на вещите му. А какво биха търсили?