Чакай.
Видеото.
В ПСИД Орландо прибра видеокасетата, та никой да не разбере за нашето влизане там. И никой да не узнае какво сме взели. Ние. Включително и аз. Но ако някой гледа това видео… Ако някой разбере, че съм бил в онази стая… Вероятно затова Орландо беше…
Не, няма как да знаеш дали е така, казвам си. Отново се опитвам да го повярвам. Но не мога да вярвам в нищо, преди да разбера някои подробности. И преди да съм сигурен, че видеокасетата е в ръцете ми.
— Знаем ли въобще какво се е случило? Някой видял ли е нещо? — питам.
Хазей млъква. Не иска да отговори. Но все пак съобразява, че едва ли ще получи информация, ако и той не даде някаква.
— По думите на нашия рецепционист Орландо се държал както обикновено — обяснява той, — тананикал си „Окото на тигъра“, докато ходел, тъжно, но типично за него, после тръгнал към своята преграда, а след това… — Хазей млъква. И двамата гледаме покритото тяло.
Сега за първи път забелязвам в другия край на залата, сред все по-нарастващата навалица, две познати фигури — едната с рядка брада, а другата — със зелени очила за четене и троен възел на обувките.
Далас и Рина.
Клементин се прокашля високо отзад. Не се обръщам. До момента Хазей дори не я е погледнал. Няма представа, че сме заедно. Като се има предвид кой е баща ѝ, както току-що разбрахме, така навярно е по-добре.
— Нали знаеш за сънната му апнея? Постоянно мрънкаше, понеже трябвало да носи специална маска, когато си ляга — обяснява Хазей.
Все още изучавам Далас и Рина, моите колеги архивисти. За разлика от всички останали, повечето от които стоят зад нас, двамата са в далечния край на залата и ни гледат над преградите. Сякаш са тук от повече време. Или търсят нещо.
Продължавам да оглеждам всяко бюро и да търся видеокасетата.
— Дори според един пожарникар много силният стрес отключва пристъп, но… — Хазей поклаща глава. — Когато говори с Орландо по-рано, изглеждаше ли притеснен или разстроен от нещо?
— Не, беше… — млъквам и го поглеждам.
Не показва усмивка, но аз я чувствам. До този момент не съм споменавал да съм говорил с Орландо по-рано.
По дяволите!
Аз съм по-умен от това. Трябва да съм по-умен от това. Но колкото повече стоя тук, толкова повече си мисля, че има само една възможна причина Орландо да умре. А точно сега тази причина е увита в моята лабораторна престилка и е притисната от моята влажна от пот подмишница.
— Само се опитвам да говоря с теб, Бийчър. Просто бъди честен с мен. Моля те.
Добавя „моля“, за да звучи любезно. Но повече няма да се прецаквам. От четирийсет зяпачи из офиса е решил да си говори точно с мен. Само по себе си това означава едно от следните две неща: или е дяволски добър в отгатването, или се е докопал до нещо друго, което премълчава.
Превъртам последния половин час в главата си с надежда да забележа подробности. Ала продължавам да се връщам единствено към римската цифра две на Орландо: „Ако тази книга принадлежи на президента и президентът разбере, че е у нас, ще обяви война на…“
„На нас“. Така го формулира. Но няма нас. Вече не.
Орландо е мъртъв. А това означава, че каквото и да се случва тук в действителност, независимо дали президентът, Хазей или някой друг си играе на кукловод, единственият останал, на когото може да се обяви война…
Съм аз.
Една-единствена капка пот се плъзва надолу по врата ми.
От другата страна на пътеката Далас и Рина продължават да стоят, все още ни гледат от далечния край на залата. Далас се е хванал за близката преграда. Рина е точно зад него. Те, разбира се, ни видяха в коридора пред асансьора, но това не им подсказва, че сме били в ПСИД или още по-важно, че книгата е у мен. Всъщност колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се убеждавам, че има само един начин някой да разбере дали сме били там.
Умът ми отново прескача обратно към видеото.
— Бийчър, разбираш ли какво ти казвам? — пита Хазей.
Орландо прибра видеокасетата, защото — както ни обясни — това е най-добрият начин да ни опази: докато никой не знае, че сме били там, все още можем да бъдем като Марк Фелт. Но ако този запис е някъде там… ако някой вече е сложил ръка върху него… те ще имат доказателство, че сме били в стаята и сме намерили книгата, следователно вече насочват ракетите си…
— Беше ли с него целия следобед? — пита Хазей. — Кога се разделихте?
— Моля?
— Просто реагирам на думите ти, Бийчър. Спомена, че си бил с Орландо. Но ако искаш, погледни календара си… бележника си… или в каквото там си записваш. Единствената ми грижа е да възстановя точния график.