Кимам на този прилив на услужливост.
— Да… не… ще си погледна календара.
— Оценявам го. Особено защото… — млъква за малко, за да се увери, че виждам усмивката му. — Е, знаеш как хората се настройват.
— Как хората се настройват за какво?
— За неща, от които всъщност не разбират, макар да смятат обратното — уточнява той с любезен глас както винаги. — Та на твое място, Бийчър, най-малко щеше да ми се прииска внезапно да стана известен като последния човек, останал насаме с охранител, впоследствие паднал мъртъв мистериозно. Искам да кажа, освен ако, разбира се, не е било просто сърдечен удар.
На врата ми моята капка пот набъбва в приливна вълна, когато започвам да виждам новата реалност. Вече съм в нея. До момента мислех, че най-лошото, което може да дойде от тази видеокасета, е да ме изобличат като крадец на книги. Но то е нищо в сравнение с възможността да изглеждам убиец така, както картината изведнъж се преобрази.
— Направете път, хора! Минаваме! — викат парамедиците, бутайки носилката; те бавно прекарват тялото на Орландо обратно към рецепцията.
Тълпата се разделя като Червено море пред Мойсей и им отваря път.
Но както всички се трупаме заедно, аз отново оглеждам ограденото работно място на Орландо, преравям с поглед разхвърляното му бюро, сканирам документите, нападали по пода, надничам из залата за…
Ето там.
Не го загледах преди, не знаех, че е толкова важно, там, в ъгъла, съвсем близо до мястото му. Точно там, където стояха най-напред Далас и Рина.
Черна масичка на колела, каквато има във всеки аудио- и видеоотдел, с малък телевизор върху нея. Но аз съм далеч по-заинтересован от онова, което е отдолу.
Промъквам се напред, опитвайки се да си пробия път през навалицата, а тя се бута назад, разлива се зад преградите, за да направи път на носилката.
— По-леко! — извиква жена на средна възраст в пълна униформа на охранител и ме избутва назад с рамо.
Тъкмо от това бутване се нуждая. На долния рафт на масичката лежи древен обемист видеомагнетофон. Подобно на онзи на следващия етаж, се зарежда отгоре. За разлика от онзи на горния етаж гнездото, в което се поставя касетата, зее отворено и празно.
Празно.
Не! Не може да е празно! Ако някой я е взел… Стискам силно зъби и преглъщам мисълта. Не си мисли най-лошото. Сигурно Орландо я е скрил. Вероятно още е…
Усещам ново блъскане отзад. Почти като удар по задника.
— Отдръпнете се, хора! Покажете малко уважение! — вика един от парамедиците.
Тълпата се сгъстява още с последно усилие, после сякаш издишва, разхлабва хватката си и започва да се разпръсва, когато носилката напуска помещението. След секунди колегите вече обикалят навсякъде, шепнат си, разговарят, а слуховете започват да се разпространяват.
Опитвам да се успокоя и се оглеждам за Далас и Рина. Изчезнали са. Обръщам се да потърся Хазей. Него също го няма.
Но го чух високо и ясно.
Сред всички в тази зала той дойде направо при мен. И макар още да не знам дали Хазей ме заплашва заради книгата, или просто разследва смъртта на служител, от настойчивостта на въпросите му ми става ясно едно: книгата… видеозаписът… президентът… дори Орландо… Около мишената има множество кръгове и точно сега всеки един от тях се затяга около врата ми.
Глава 12
Телефонът на д-р Стюарт Палмиоти започна да звъни късно. Беше нощ, а той се беше разположил удобно. И докато лежеше затоплен под твърде скъпия си пухен юрган, защитен от декемврийския студ, изпитваше пълното щастие да чувства как бавно потъва в любимия си сън, в този сън звучеше пиано и присъстваха стари детски песни на италиански и красивото момиче с лоши зъби, което виждаше всеки път на касата в супермаркета „Дели“.
Но телефонът звънеше.
„Не го вдигай“, би казала бившата му.
Затова беше бивша. Това не бе просто някакво случайно позвъняване. По високото двойно писукане личеше, че е специалният телефон. Телефонът, пригоден да бъде защитен с едно щракване на превключвател. Телефонът със златния президентски печат на корпуса. Телефонът, инсталиран в дома му преди две години. От Агенцията за комуникация на Белия дом. И Сикрет Сървис.
Всеки момент щеше да звънне отново, но Палмиоти знаеше, че само глупак би позволил специалният телефон да звъни два пъти.
— Доктор Палмиоти — отговори той, седнал в леглото и загледан в късния нощен сняг, вече покрил с бяла пелена улицата му в Бетезда, Мериленд.
— Моля, изчакайте президента — оповести операторът от Белия дом.