— Разбира се — отговори той, усещайки познатото стягане в гърдите.
— Всичко наред ли е? — прошепна… гаджето на Палмиоти. „Гадже“ не беше точната дума. Гадже звучеше сякаш са тийнейджъри.
Палмиоти не беше тийнейджър. Беше на четирийсет и осем. Лидия беше на четирийсет и седем. Загубила съпруга си от… тя го наричаше „рак на душата“. В смисъл че сега той чукаше момичето с наднормено тегло от химическото чистене.
Отне им две години, преди Лидия да се съгласи да излязат на среща. Сега вече беше щастлива. Така беше и с Палмиоти. Чувстваше се щастлив, затоплен и готов да сънува.
А после телефонът му иззвъня.
Палмиоти не обичаше да бъде на повикване. Би се отказал още преди години. Но това представляваше част от работата, когато си личен лекар и един от най-старите приятели на най-могъщия човек в света.
— Стюи, ти ли си? — попита президентът Орсън Уолъс.
Откакто бяха първокурсници в университета в Мичиган, Палмиоти и Уолъс се бяха наричали един друг с първите имена, с фамилиите, с прякори и с почти всяка обидна дума, за която се сещаха. Но едва след инаугурацията преди три години Палмиоти започна да наричат своя приятел „сър“.
— Тук съм, сър — отговори Палмиоти. — Добре ли си? Какво не е наред?
Президентът няма нужда да си избира лекар. Най-просто е да се обади в медицинското звено на Белия дом. Но някои, като Джордж Буш-младши, назначил скъп семеен приятел, разбират, че понякога най-доброто лечение е просто да поговориш с някого. Особено с някого, който те познава добре.
— Добре съм — отговори Уолъс.
— Щом си добре, не ме буди посред нощ.
— Чакай. Лидия спи там при тебе, нали?
При тези думи Палмиоти замълча.
— Не ме лъжи, Стюи — засмя се президентът. — Имам спътници. Мога да ви видя в момента. Погледни през прозореца и…
— Орсън, това обаждане на лекар ли е или разговор с приятел?
Този път Уолъс замълча.
— Аз просто… Изглежда, съм си направил нещо на гърба. Много е досадно.
Палмиоти кимна. Предшествениците му го бяха предупредили. Повечето обаждания от Овалния кабинет щяха да бъдат свързани със стреса.
— Искаш ли да дойда и да те прегледам?
— Не, не, това е глупаво. Ще почака до утре.
— Сигурен ли си?
— Да, абсолютно — каза президентът на Съединените щати. — Утре е добре.
Глава 13
Архивистът беше търпелив. Разбира се, че щеше да е търпелив.
Нетърпеливи хора никога не биха постъпили тук, никога не биха се заели с работа, където прекарваш половината си ден сам сред стари правителствени документи, в прелистване на доклади, речи и отдавна забравени, написани на ръка писма, докато преследваш съкровището, онзи единствен малък детайл, към който изследователят се стреми отчаяно.
Не, нетърпеливите хора не стават архивисти.
А този архивист с надраскани черни очила за четене несъмнено беше много търпелив.
Достатъчно търпелив, за да остане спокоен през целия ден.
Достатъчно търпелив, за да изчака линейките да утихнат и парамедиците, пожарникарите и Сикрет Сървис да си тръгнат.
Достатъчно търпелив да продължи работата си, да помогне на малцината туристи в читалнята за проучвания на втория етаж, а след това да отговори на няколко писма и имейли, дошли през уебсайта на Архива. И дори достатъчно търпелив да се прибере вкъщи с колата, да си приготвя спагети със сос от пуешко и да прекара последния час преди лягане в борба с кръстословицата с двоен акростих в „Геймс магазин“. Също като всяка друга вечер.
Ето така го бяха научили да постъпва.
Но когато всичко утихна. Когато на улицата стана тъмно. Когато беше сигурен, че който и да го е наблюдавал, отдавна се отегчил и си е тръгнал, най-накрая той бръкна в куфарчето си и извади истинското съкровище от днешния лов.
Според Бенджамин Франклин „Който има търпение, може да има всичко, което пожелае“.
Архивистът имаше нещо много по-ценно от това. Имаше видеокасета.
Онази, която Орландо носеше, когато…
Прогони тази мисъл от главата си и плъзна касетата в старото си видео. Точно сега опасността беше, че всичко е недовършено… всичко се намираше под заплаха.
Превъртя назад и се приведе към телевизора, докато образът бавно се очерта на екрана. Гледната точка беше надолу от горния ъгъл на ПСИД, не по-различна от всяка охранителна камера. Естествено, виждаше се Орландо да обикаля наоколо като…
Чакай.
Там.
В ъгъла. До вратата. Мярна се сянка. После друга. Разбрал, че не е върнал назад достатъчно, архивистът отново натисна копчето за превъртане. Сянка. Не, не беше сянка.