Според някой друг това са вехтории. За мен обаче е начинът, по който някога светът е комуникирал: чрез пощенски картички.
Тогава, в началото на 1900-те години, ако сте си купили нова кола или нова рокля, или имате ново бебе, правите снимка, пращате я на „Кодак“, а те ви връщат шест черно-бели истински пощенски фотокартички — чудесна възможност да ги изпратите на семейството и приятелите. По онова време събирането на такива истински фотокартички е хоби номер едно в Америка. Номер едно. Но след като започва Първата световна война, понеже най-добрият печат се е правел в Германия, производството спира… и нова компания, наречена Америкън грийтинг кард къмпани, запълва празнината, предлагайки по-евтини картички, но американците не ги харесват толкова много.
Последния пирон в ковчега забива, разбира се, телефонът. Защо да изпращате картичка, когато можете да се обадите и да им съобщите новината? Но днес тези истински пощенски фотокартички са сред най-колекционираните вещи в иБей, както научих, когато продадох снимка от футболен мач на Мичиганския университет от 1912 г. за невероятните 2,35 долара.
Според майка ми картичките са още един пример за обсебеността ми от миналото. Според сестрите ми — а те ме познават много по-добре — служат за отвличане на вниманието, което само се задълбочава, откакто Айрис я няма. Вероятно са прави, но това не означава, че отвличането на вниманието няма предимства: картичките ми помогнаха по странен начин да се върна в коловоза си и да си стъпя отново на краката до такава степен, че когато стара приятелка като Клементин ми писа имейл след петнайсет години и попита как съм, вместо да се замисля какво не е наред в живота ми, се възползвах от шанса да натисна бутона „Отговор“ и да кажа: „Толкова се радвам, че се свързахме“. Това е дори по-ценно от най-новите оферти в иБей.
Проблемът е, че когато премествам купчините от кухненската маса и си сипвам купичката с ядки и стафиди за закуска, на компютъра наистина искам да видя само едно нещо. Всяка сутрин започвам с некролозите. Обикновено чета за непознати. Днес във washingtonpost.com. търся името на Орландо. Неговия некролог все още го няма.
Търся думата „Архиви“. Нищо и там. Няма дори и ред в „Хроника“. Знам какво означава това. Ако смятаха, че в смъртта му има нещо подозрително и ченгетата разследват, щеше да има някоя дума по въпроса. Но докато преглъщам супена лъжица ядки и стафиди, не откривам да има текущо полицейско разследване.
Не съобразявам дали е добре, или не, това е най-лошото.
Навярно е било просто сърдечен удар, окуражавам се аз и все още чувам думите на Хазей. От всичко, което знам, единствените страшилища са в моето въображение.
Има само един проблем с теорията.
Поглеждам към старото куфарче от мека кафява кожа, подпряно на крака на масата. Куфарчето принадлежеше на баща ми. Той умря, когато беше на двайсет и шест. Така и не му се отвори възможност да го използва. Днес то съдържа ключовете ми, дневника, където записвам всички продажби в иБей, и захабения стар речник, който стърчи от джоба на гърба.
Забравете видеокасетата, Хазей и всичко останало.
Книгата. Всичко води към книгата на Джордж Вашингтон.
Има причина книгата да бъде в тази стая и да се окаже, че се използва от лидера на свободния свят. И докато не разбера каква е…
Отвън се чува бързо двойно изсвирване на клаксон.
— Идвам! — извиквам, независимо че той не може да ме чуе.
Грабвам куфарчето и зимното палто и се отправям към вратата през всекидневната, обзаведена с износен черен кожен диван в стил ар деко, който се намира точно под три подредени една до друга фотокартички от 1920-те в рамки, всяка с различна гледка от парада на стари пожарникари, преминаващ по главната улица на града в Уисконсин, където съм израснал. Те са перлите на моята колекция и всекидневно напомняне, че ако се издъня тук, ще трябва да се върна точно там.
Отвън колата бибипка отново.
— Разбрах! — извиквам и посягам към вратата. Но когато понечвам да дръпна, виждам, че вече е открехната, сякаш снощи съм забравил да я затворя добре. Въпросът е, че винаги затварям добре.
Застанал на прага, поглеждам назад към всекидневната и кухнята. И двете стаи са празни. Само прашинки кръжат тихо във въздуха. Пак проверявам куфарчето си. Книгата на Джордж Вашингтон си е все още там. Казвам си, че съм параноик. Ала тръгвайки, дърпам силно, за да затворя добре вратата, и се втурвам на студа, който заледява все още влажната ми коса. На улицата ме чака с работещ на празен ход двигател светлосин кабриолет „Мустанг“ от 1966 г., сякаш си прочиства гърлото и издава суха кашлица като болен от рак на белия дроб. Колата е стара, но в перфектна форма. Точно като шофьора вътре, чиято глава се поклаща в ритъма на кънтри музиката.