— Хайде, момче… нали знаеш колко мразя този квартал! — крещи Тот, въпреки че прозорците са затворени. Той е на седемдесет и две години и му е трудно да ги сваля ръчно.
Макар и забързан към колата, забелязвам на отсрещната страна на улицата слаб мъж с кариран зелен шал да разхожда кучето си, кафяв дакел. Познавам повечето хора в квартала. Трябва да е някой нов. Не мога да мисля за това сега.
Тот е много повече от колега с кола. Той ме обучава на работното място. И ме насърчи да купя къщата. И единствен той не ми натяква за Айрис, а винаги ме изслушва, заговоря ли какъв нов комплект от стари пощенски картички съм открил на битпазара. Той е приятел. Истински приятел.
Но той също е архивист още от последните дни на администрацията на Линдън Джонсън, а това го прави най-старият, най-старшият, най-изобретателният изследовател, когото съм срещал. Затова се вмъквам в колата му, отварям куфарчето си и му предавам разкъсания екземпляр от речника на Джордж Вашингтон. Той е и най-добрата ми надежда да разбера дали заради тази проклета книга си струва да се убива.
Глава 15
Имаше и по-бързи начини за д-р Стюарт Палмиоти да се захване за работа. В качеството си на лекар на президента разполагаше с отлично място за паркиране при Западното крило. При това не далечно. Близко. По-близко дори от мястото, запазено за Мини. А Мини беше сестра на президента.
Оттам имаше само кратка отсечка през Западното крило. Не се налагаше да тръгва по дългия път и да минава покрай Овалния кабинет. Но след онова обаждане снощи… Палмиоти беше лекар в Белия дом вече повече от три години. Беше най-близък приятел на Уолъс повече от три десетилетия.
Палмиоти не беше някакъв двайсетинагодишен новобранец.
Вместо да се приближи, където щеше да бъде забелязан от бързащите сутринта служители и секретари, той се разхождаше небрежно покрай стаята „Рузвелт“, откъдето имаше пряка видимост към входната врата на Овалния кабинет. Още като губернатор Уолъс винаги беше зад бюрото си още в седем. Дори в деня след погребението на майка му.
Палмиоти сведе очи към часовника си. 7,27. Погледна към Овалния кабинет. Пред вратата нямаше агенти с костюми и вратовръзки на пост. Значи президентът все още не беше там.
Засега нямаше причини за паника.
Палмиоти забърза обратно навън — забеляза как от устата му излиза пара — мина по Западната колонада, покрай Розовата градина, където щатните градинари чистеха снега. Зави рязко наляво през френските прозорци и стъпи на дългия червен килим със златни орнаменти в коридора на партерния етаж.
— Още ли е там? — извика на Мичъл, униформения агент от Сикрет Сървис, застанал пред частния асансьор вляво по коридора.
Мичъл кимна, но самото му присъствие там подсказа на Палмиоти, че президентът все още е на горния етаж в Семейната резиденция.
— Сигурно не е в настроение, а? — попита Мичъл.
В това време д-р Палмиоти се отправяше към кабинета си в Медицинската служба на Белия дом точно срещу асансьора. Според повечето служители Медицинската служба бе зле разположена, беше твърде далеч от Овалния кабинет. Ала както всеки лекар знае, истинското действие винаги се разиграва у дома.
— Зависи — излъга Палмиоти, добре информиран от снощния телефонен разговор, че сигурно нещо се е случило. — Известно ли ни е къде е той?
Агентът замълча.
— Хайде, просто се опитвам да разбера какъв ден ще имаме — добави Палмиоти.
Не беше глупав. След три години познаваше добре протокола на Сикрет Сървис. За да се поддържа определено равнище на неприкосновеност на личния живот, в резиденцията не се допускаха агенти или камери. Но за да се поддържа определено равнище на безопасност, службите бяха прокарали жици по подовете на почти всяка стая там. Бяха направили същото и в Овалния кабинет: чувствителни към тежест барометрични датчици под килимите позволяваха да знаят къде точно е президентът Уолъс през цялото време.
— Стаята за размисъл — изплю най-накрая камъчето Мичъл; имаше предвид малката стая на третия етаж, оборудвана от президента Клинтън.
Палмиоти завъртя очи. Уолъс размисляше единствено когато имаше нещо, за което е необходим размисъл.