Не би трябвало да съм изненадан. Когато Джон Кери се кандидатира за президент и трябваше да докажат, че е получил онези „Пурпурни сърца“, дойдоха при Тот. Същото стана и когато търсеха регистрацията на Джордж Буш-младши в Националната гвардия. И с военното досие на Джон Маккейн стана същото. През първия ми работен ден колега попита Тот дали знае къде да намери регистъра за определен взвод от Испанско-американската война. Тот му продиктува групата регистри, номера на стелажа, реда, раздела и рафта. По памет. На честването за четирийсетгодишната му служба го попитаха за тайната на дълголетието му в Архива. Той отвърна: „Когато дойдох за първи път, започнах да отварям тези кутии, за да видя какво има вътре. Бях очарован завинаги“.
— Кажи ми честно, Бийчър, защо просто не се обади първо на мен? — пита Тот. — Ако имаш нужда от помощ…
— Имам нужда от помощ — настоявам аз.
Мога да се направя на много твърд, да играя самоуверено, да бъда като главния герой във всеки летен филм и да се опитвам глупаво, мъжкарски сам да изнеса на раменете си всичко или мога да бъда умен и да призная…
— Имам нужда от помощ, Тот. Имам нужда от голяма помощ. Имам нужда от онази помощ, която се сервира с гарнитура от помощ.
Лицето му още е извърнато към мен, държи волана на стария „Мустанг“ с два криви пръста. За такава кола си е мечтал на младини… кола на кризата на средната възраст, когато е чукнал петдесет… и предполагаем подарък за пенсионирането при навършването най-накрая на шейсет и пет. Но тя винаги е била недостъпна, винаги е била за някой друг път, допреди три години, когато жена му почина на петдесет и една от спукване на аневризма на мозъка. Същата седмица постъпих в Архива. Тогава той нямаше нищо. Но някак си ме намери и аз намерих… Докато работех в книжарницата, господин Фарис ми каза, че всички нас ни възпитават много бащи в живота ни. Точно сега се моля да е бил прав.
— Разкажи ми историята, Бийчър. Истинската история.
През останалата част от пътуването правя точно това и докато напредваме в трафика на часа пик по обичайния му пряк път през Рок Крийк Парк, споделям всичко — как показвах на Клементин сградата, как Орландо предложи да ни пусне в ПСИД, как разляхме кафето и намерихме книгата, скрита в седалката на стола.
Той не ме прекъсва нито веднъж. Като архивист до мозъка на костите знае колко е важно най-напред да се събере информацията. Вече завиваме по Конститюшън Авеню, а аз стигам до кулминацията на финала със смъртта на Орландо, внезапно изчезналата видеокасета и всяка друга подробност, за която успявам да се сетя — от слухтящия Далас до пасивно-агресивната заплаха на Хазей да ме направи да изглеждам убиец. Но докато светлосиният „Мустанг“ си проправя път с ръмжене по кишавите улици на Вашингтон, единствената реакция на Тот е:
— Не биваше да ми казваш нищо от това.
— Какво?
— Трябва да бъдеш умен, Бийчър. А ти не си бил умен.
— За какво говориш? Аз съм си умен. Искам помощ от теб.
— Това е добре. Но виж пълната картина, насред която си се оказал: от всичко станало само един детайл не може да се оспори.
— Освен че съм прецакан?
— Книгата, Бийчър. Къде намери тази книга? — пита той и сочи речника.
— В стола.
— Да! Била е скрита в стола. Разбираш ли какво ти казвам? Не можеш да знаеш дали е скрита от президента или за президента, от или за неговите агенти от Сикрет Сървис, или за друг замесен, за когото въобще не знаем, но действията по скриване и намиране на нещо предполагат двустранно споразумение. Един криещ и един намиращ. Така че да се скрие книгата в това ПСИД… дори само да се влезе в тази стая…
— Мислиш, че е някой от нашите служители?
— Може да е от нашите служители… може да е от охраната… но определено е някой от нашата сграда — обобщава Тот, докато спираме на червено. — Имам предвид, ако ще криеш нещо, би ли избрал стая, освен ако нямаш ключ?
Там, напред, паметникът на Вашингтон се вижда от дясната ни страна. Но аз съм много по-съсредоточен върху лявата ни страна, върху просторната зелена площ, зад която се издига красиво имение с широк, извит балкон. Белият дом. Оттук изглежда миниатюрен, но вече се различават групите туристи, тълпящи се за снимки пред черните метални порти.
— Бийчър, недей да си мислиш това, което си мислиш.
Мълча, все още загледан в дома на Орсън Уолъс.
— Не с него трябва да се бориш, Бийчър. Не става дума за теб срещу президента на Съединените щати.
— Няма как да знаеш.
— Знам, разбира се. Ако беше така, сега парамедиците щяха да носят теб под чаршафа.