Клатя глава:
— Това е само защото те нямат представа, че тяхната книга е у мен.
За първи път Тот остава безмълвен.
Докато се движим по Пенсилвания Авеню и минаваме покрай нашата сграда, огромна неокласическа библиотека от гранит с дължината на две пресечки вдясно от нас, пренебрегвам високите 15 метра колони и се взирам в двете по-малки статуи от варовик отстрани на предните врати. Има общо четири статуи; представляват Бъдещето, Миналото, Наследството и Настойничеството. Тот знае по-добре от мен коя какво е, но не мога да сбъркам изваяния възрастен мъж отдясно, който държи свитък и затворена книга. На пиедестала му е гравиран надписът: „Изучавай миналото“.
Отварям речника на Вашингтон и отново прочитам думите: Exitus acta probat.
— Помисли за това, Тот, за всички хора в сградата вчера, мога да обясня за всеки защо е бил там, където е бил — Орландо… Далас… Рина… дори Хазей. За всеки, с изключение на президента Уолъс, избрал случайно точния ден, точния час на смъртта, за да намине на посещение.
— Всъщност той не е единственият.
— За какво говориш?
Поглежда към мен, извръщайки се достатъчно, за да видя здравото му око.
— Разкажи ми за момичето.
— Кой?
— Момичето. Училищното гадже, от което се умиляваш толкова.
— Клеми?
— Клеми? Не, не, без имена на домашни любимци. Познаваш това момиче едва от два дни.
— Познавам я от седми клас — възразявам и посягам да сменя радиостанцията.
— Какво правиш? — сърди се Тот.
— А?
— Не ми сменяй станцията. Какво ти казах за „Комарджията“?
— Нали знаеш колко обичам „Комарджията“, но… не може ли просто да…? — Завъртам копчето и търся музика. — Просто искам да чуя нещо ново като… сигурно… знаеш кои станции пускат рап или даже… Джоан Джет?
Той така набива спирачки, че едва не изхвърчавам през предното стъкло.
— Бийчър, да не си посмял да изпадаш в менопауза в колата ми.
— За какво говориш?
Той повишава глас и се опитва да ме имитира:
— Имам нужда от нещо ново. Къде пускат рап музика? — Връща се към нормалния си глас и добавя: — Това момиче се върна в живота ти едва преди четиридесет и осем часа и изведнъж вече не искаш да си ядеш овесените ядки със стафиди и да слушаш една и съща скучна стара музика. Не бъди толкова банален, Бийчър. Имаш добър живот. Превъзмогна историята с Айрис… беше поел по правилния коловоз.
— Да, бях в коловоз. Но това е проблемът с коловозите: не ги ли сменяш, бързо се превръщат в яма.
— Да, с изключение на факта, че вече си в яма, която заплашва да те погълне. Странно е, Бийчър, трябва да го признаеш. Дъщерята на Лий Харви Осуалд се връща обратно в живота ти.
— Нейният баща не е Осуалд.
— Не, той е Нико Адриан, опита се да убие президента на САЩ. И тя влиза обратно в живота ти тъкмо в деня, когато друг президент е на посещение в нашите офиси? Момичето има доста загадъчно усещане за момента, нали?
— Тот, тя дори не знаеше кой е баща ѝ, докато не ѝ казахме! Как би могла заговорничи срещу мен?
Тот завива рязко надясно по Седма улица, после с още един бърз завой надясно се насочва към входа на подземния паркинг на сградата, блокиран от яркожълти дебели метални колчета, щръкнали от бетона. Той натиска спирачките, давайки време на преградите да се приберат надолу. Това обаче не става и Тот спира колата.
Тогава виждам от лявата ни страна защо той е толкова тих. Въоръжен охранител излиза от близкото караулно, издутото черно зимно яке крие всичко освен лицето и необичайно белите му зъби. След единайсети септември, когато ни обсеби заплахата, че терористи ще откраднат Декларацията за независимост, ограничиха местата за паркиране в нашата сграда до общо седем. Седем. Шефът на архивите на САЩ получава едното. Неговият заместник получава другото. Две са за доставки на нови документи. Две са за ВИП личности. И едното е за Тот — услуга от приятел в охраната, контролирал тези неща още по време на ерата Буш.
Охранителят с белите зъби се приближава и Тот кимва за поздрав. Обикновено е достатъчно, за да ни пропуснат. Но вместо да ни махне да минаваме и да свали преградите… пазачът вдига ръка с длан, обърната към нас. Няма да ходим никъде.
Глава 17
— Добро утро, добро утро — напевно поздрави дежурната сестра д-р Палмиоти при влизането му в тясната приемна на Медицинската служба на Белия дом. Както обикновено боядисаната ѝ черна коса бе сплетена на строга военна плитка, започнала да се разрошва от неспокойния сън през нощта. Зад нея, между банята и манипулационната, сгъваемото легло вече бе прибрано. Лекарят на Белия дом пристига първи сутринта, но дежурната медицинска сестра прекарва там цялата нощ.