Выбрать главу

Служителите, естествено, го последваха.

Но когато президентът влезе в приемната на Медицинската служба, авторът на речи, прессекретарят и агентите на Сикрет Сървис спряха пред вратата и останаха да чакат в коридора, защото добре знаеха, че правото им на достъп не включва частното посещение на президента при лекаря.

— Доктор Палмиоти! — възкликна дежурната сестра, обзета от паника. Досега президентът бе идвал по този начин един-единствен път, и то съгласувано официално с графика.

— Виждам го — обади се от кабинета си Палмиоти.

— Къде го криеш? Знаеш ли, че пак е тръгнал по срещи? Каза ли ти, че излиза на срещи? — подразни президентът сестрата, като примигна със светлите си очи в опит да я очарова. Беше достатъчно добър, за да заблуди сестрата. Достатъчно добър, за да заблуди двамата служители пред вратата. Но не беше достатъчно добър, за да заблуди приятел, когото бе прецакал при размяната на бисквитки „Орео“ за вафли „Нила“ в пети клас.

Двамата мъже срещнаха погледи и Палмиоти усети как се надига тайфун. Беше виждал такъв израз по лицето на президента само три пъти: веднъж, когато вече беше президент; веднъж, когато беше губернатор; и веднъж в нощта, за която никога не говореха.

Президентът спря на прага на личния му кабинет и едва тогава Палмиоти забеляза книгата с твърди корици, която носеше.

Палмиоти повдигна вежди. Не сме сами, каза с очи. Уолъс надникна в кабинета и забеляза сестра си, а тя вдигна бастуна-фламинго и го поздрави с клюна. Ситуацията определено не беше идеална.

Президентът не ѝ обърна внимание. Влезе в кабинета на Палмиоти, украсен с медицинските дипломи, накачени по стените още на първия му кабинет в Охайо. Тогава всичко беше много по-просто.

— Господин президент… — обади се личният помощник на Уолъс, застанал на прага заедно с началника на канцеларията.

В Белия дом умните служители обикновено получават покана да вървят с президента. Но най-умните, които стигат най-далеч, знаят кога да се отдръпнат.

— Ще бъдем ей там — обяви помощникът и се оттегли към рецепцията.

— Стюи тъкмо преглеждаше ръцете ми. — Мини се приведе напред и протегна отворени длани към Палмиоти.

— Чудесно — промърмори Уолъс и без дори да поглежда сестра си, затвори вратата на кабинета. Имаше по-големи проблеми за решаване.

— Да приема ли, че гърбът пак те боли? — попита Палмиоти.

Орсън Уолъс огледа приятеля си. Контактът с очи на президента беше забележителен. По-добър, отколкото на Клинтън. По-добър от Буш. По-добър от Обама.

— Толкова, че няма да повярваш — лидерът на свободния свят артикулираше внимателно всяка сричка. — Дали можеш да помогнеш?

— Ще видим — отвърна Палмиоти. — Първо искам да ми кажеш къде те боли.

Глава 18

— Това е лошо, нали? — питам.

— Спокойно — шепне Тот и сваля надолу прозореца, а хапещият като змия студ ни атакува отвън. Опитва се да ме успокои, но с дясната ръка придърпва купчината вестници и покрива речника на Джордж Вашингтон.

— Съжалявам, приятели — с всяка сричка дъхът на охранителя се превръща на пара. — Документи за самоличност, моля.

— Хайде, Морис! — Тот свъсва гъстите си вежди. — Да не искаш да кажеш, че не ме познаваш…

— Не се заяждай, Тот. Такива са правилата. Документ.

Все така свъсил вежди, Тот бърка за картата си. Не му е забавно. Нито на охранителя, който се провира прекалено навътре през отворения прозорец. Очите му сканират целия автомобил. Сякаш търси нещо.

Заобикаля към багажника и плъзга под колата дълъг метален прът с огледало на края. Оглед за бомба. Не са правили оглед за бомба, откакто посрещахме германския президент преди близо година.

— Получи ли каквото искаше? — пита Тот, все още с ръка върху вестниците. Водещият материал на първа страница е за Орландо.

— Да. Всичко е готово. — Охранителят поглежда назад към караулното помещение. Не е нужно да си Джеймс Бонд, за да видиш накъде гледа: плоската, компактна охранителна камера, която е насочена право към нас. Няма съмнение, че някой ни наблюдава.

С оглушителен метален писък стълбчетата потъват надолу в земята и ни отварят път. Тот подкарва колата напред, лицето му отново е извърнато към мен. Сляпото му око е безполезно, но успявам да разчета израза му: не казвай нито дума.

Изпълнявам искането му по целия път от паркинга до асансьорите. Вътре, докато се изкачваме в тишина, Тот разтваря сгънатите вестници, но е ясно, че всъщност чете пъхнатия между тях „Речник на Ентик“. Гледам го как изучава завъртулките и ченгелчетата на ръкописния надпис: Exitus acta probat.