— Виждаш ли? — питам. — Това е Джордж Вашинг…
Отново ме пронизва с поглед, за да мълча. Този път чакам, докато стигнем до нашите кабинети на четвъртия етаж.
На табелката до вратата пише „Стая 404“, но тук ние я наричаме „Старата военна“, защото се специализираме в документите от Революцията и Гражданската война.
— Има ли някой вкъщи?… — извиквам при отварянето на вратата, макар вече да знам отговора. Светлините в дългото помещение са изключени. От лявата ми страна има метална дъска за писане, разделена на две колони — „Вътре“ и „Вън“ — с налепени половин дузина магнити, за да закрепваме нашите паспортни снимки. Това, разбира се, е смешно и наподобява детска градина. Но понеже постоянно тичаме до стелажите с документи за проучвания, системата работи. А точно сега всички са в колоната „Вън“. Това е, което ни трябва.
Знам, че няма да сме дълго сами, затова се втурвам към моята преграда в самото дъно. Тот бърза към своята най-отпред.
— Не искаш ли да погледнеш дали книгата е в нашата колекция? — питам, докато вадя ключа си, за да отключа средното чекмедже на бюрото си. За моя изненада то вече е отворено. За момент се замислям и се обръщам към компютъра си. След случилото се, е обяснимо да съм забравил да заключа снощи. Мисълта ми обаче се връща обратно към входната врата на дома ми…
— Ти си прави твоите фокуси, аз ще си правя моите — провиква се Тот и чувам стържене от отваряне на метално чекмедже. Ограденото пространство на Тот е голямо, съдържа стена от шест високи шкафа за папки, купчини книги (най-вече по неговата специалнос: Ейбрахам Линкълн) и широк прозорец към Пенсилвания Авеню и Военноморския мемориал.
Моето пространство е малко, запълнено от бюро, компютър и коркова дъска, покрита с листове с най-забележителните печатни грешки, които сме успели да открием в цялата история, включително в Библия от 1631 г.: „Ти прелюбодействай“, плюс първото издание на колонката за клюки във „Вашингтон пост“ от 1915 г., в която вместо новината, че президентът Удроу Уилсън е прекарал вечерта да забавлява госпожа Голт, ухажвана от него вдовица, пише: „Президентът прекара вечерта да обладава госпожа Голт“. Човек не получава тази работа, ако не е донякъде книжен плъх. Но с десетте си милиарда страници в нашите фондове не можете да я получите и без да сте отчасти боклукчия.
Докато компютърът ми се зарежда, грабвам клавиатурата, готов да се ровя. Мобилният ми телефон започва да звъни в джоба. Знам кой е. Точно навреме.
— Здравей, мамо — отговарям, без дори да се налага да поглеждам. След сърдечната операция помолих майка си да ми се обажда всяка сутрин, за да съм спокоен, че е добре. Но когато приближавам телефона до ухото си, вместо майка си чувам…
— Тя е добре — осведомява ме сестра ми Шарън. — Просто е уморена.
Имам две сестри. Шарън е по-голямата и дори когато постъпи в местния колеж, остана да живее с майка ми. Наричахме го „слабостта на Шарън“. Днес това е силата на цялото ни семейство. Тя изглежда като майка ни. Звучи като майка ни. А сега прекарва по-голямата част от живота си, като се занимава с всички здравни проблеми на майка ни.
На всеки две седмици изпращам част от заплатата си у дома. Но Шарън дава от своето време.
— Питай я дали ще ходи в „Джъмбо“? — използвам предпочитаното място за обяд на мама като начин да се осведомя. Ако ще ходи да обядва там, значи се чувства добре.
— Ще ходи — потвърждава Шарън. — И пита къде ще ходиш ти в петък вечерта — добавя, което е своеобразен отговор с любимия начин на мама да се осведоми. Тя не се интересува къде ще ходя и дали въобще ще ходя някъде. Само иска да знае: имам ли среща? И по-важното, ще преодолея ли някога преживяното с Айрис?
— Кажи ѝ, ако обичаш, че съм добре — моля я.
— Бийчър, как е седемдесетгодишният ти приятел?
— И тъкмо ти ли ме питаш? Освен това никога не си се срещала с Тот.
— Сигурно е много мил, но ти казвам от личен опит: не промениш ли начина си на живот, някой ден ще станеш същият. Стар и мил, и съвсем сам. Поне ме чуй. Не се крий в тези архиви, Бийчър. Живей си живота.
— С тебе ли споря сега или с мама?
Преди да успее да отговори, поглеждам надясно. Ярка червена светлина мига на телефона на бюрото ми. Гласово съобщение.
— Май открих нещо, старче — извиква Тот от преградата си.
— Шар, трябва да тръгвам. Целуни мама от мен.
Затварям мобилния си и набирам гласовата поща, въвеждам ПИН кода. Докато чакам да чуя съобщението, набирам на клавиатурата комбинацията за идентификация на обаждането, вглеждам се в малкия екран на телефона и превъртам надолу, докато не виждам името на човека, оставил последното съобщение.