Бийп!
„Бийчър, аз съм“, започва отново Орландо. Спира за малко.
— Виждал ли си някога това? — прекъсва ме Тот и размахва листовете.
— Тот, моля те… не може ли да почака?
Натискам отново бутона 3, за да спечеля малко време. Слушалката не е близо до ухото ми, но все още чувам първите думи на Орландо. „Бийчър, аз съм.“
— Искаш ли да знаеш дали речникът е на Джордж Вашингтон, или не? — пита Тот. — Слушай тогава. Когато Джордж Вашингтон умира, в Маунт Върнън правят опис на всички предмети негово притежание: всеки свещник, всяка вилица, всяко произведение на изкуството по стените му…
Натискам 3 пак. „Бийчър, аз съм.“
— … И разбира се, всяка от книгите на Дж. В. — Тот ми подхвърля екземпляра на „Речник на Ентик“. Той тупва върху бюрото ми с глух звук.
— Добре… Разбрах, Тот.
— Колкото повече ме припираш, Бийчър, толкова по-бавно ще говоря.
— Добре, съжалявам, просто… моля те. — Натискам пак 3. „Бийчър, аз съм.“
— Въпросът е — продължава Тот, — че единственият начин да разберем дали това е наистина книга на Дж. В. е първо да разберем дали той въобще е притежавал екземпляр.
Натискам пак 3.
— И?
— Според това е притежавал — сочи ми списъка. Един екземпляр. „Речник на Ентик“. — Но дори този да е същият екземпляр, все още няма обяснение как е стигнал дотук.
— Или стигнал ли е въобще дотук — уточнявам. — Доколкото знаем, дори не е част от нашата колекция.
— Всъщност е доста лесно да разберем. — Тот се забързва към моя компютър и ме избутва от мястото ми. — Хайде, ставай… Старецът трябва да седне.
Аз се дръпвам настрана и опъвам докрай телефонния кабел. Тот вече трака по клавиатурата. Отлично. Насочвам вниманието си към телефона…
„Бийчър, аз съм — започва отново Орландо. Замълчава за малко. — По дяволите, нямам ти мобилния телефон. — Отново замълчава, после гласът му набира скорост: — Трябва да ми се обадиш. Това, което направи…“
Което направих?
„Само ми се обади“, завършва той.
Натискам бутона, за да го чуя отново.
„По дяволите, нямам ти мобилния телефон.“
После замълчава. Паника ли е това? Той в паника ли е? Да не е болен?
„По дяволите, нямам ти мобилния телефон.“
Слушам внимателно, но не съм бил прав преди. Гласът му не набира скорост. Говори бързо, но не по-бързо от обикновено.
„Трябва да ми се обадиш. Това, което направи…“
Ето го. Единствения момент, в който гласът му се запъва. Съвсем леко на думата „направи“. Натискам пак бутона за превъртане.
„Това, което направи…“
Има предвид намирането на речника.
„Това, което направи…“
Определено натъртва на последната дума.
„Направи…“
Само три срички. И три глупави думи. Не е по-различно от това да гледаш снимка на щастливо усмихнато дете, а после да се окаже, че е загинало в жестока автомобилна катастрофа. Без значение какво искаш да видиш, всичко, което виждаш, е… не е само загуба или тъга. Да чуеш тези думи… изречени от този… този… този призрак…
„Това, което направи…“
Чувам единствено упрек.
„Само ми се обади“, казва накрая Орландо в 16,48 вчера.
Докато гласът му заглъхва, чувствам как тялото ми се разтърсва в опит да намери равновесие. То не идва. Стискам слушалката толкова силно, че струйки пот се стичат от юмрука ми по вътрешната страна на китката и попиват в каишката на часовника.
Едва когато поглеждам надолу, забелязвам Тот: извил е глава към мен и ме изучава със здравото си око. Ако е чул…
Гледа право в мен. Чул е, разбира се.
Чакам го да прецени, да предупреди, да каже, че трябва да се отърва от съобщението на Орландо.
— Не си сам в това, Бийчър.
— Всъщност май съм. — Същевременно чувам звуков сигнал на другата линия. Поглеждам към екранчето; там е изписано „Охрана“. Не вдигам. Само това ми липсва сега: Хазей да ме разпитва отново за смъртта на Орландо. Препращам съобщението на Орландо на мобилния си и го изтривам от гласовата поща.
Тот поклаща глава.
— Не си сам, повтарям ти. Трябва да ме чуеш.
— Това е добре и оценявам, когато някой каже нещо хубаво за мен, Тот, но… Аз просто… Не мисля, че мога да го направя.
— Да направиш какво?
— Това. Всяко от тези неща. Да проследявам стари книги, скрити за президенти… да си играя на шпиони срещу шпиони… да получавам упреци и плашещи съобщения от мъртви хора…
— Упреци? За какво говориш?
— Не чу ли съобщението на Орландо? Когато той каза: „Това, което направи…“ Дали е било инфаркт или убийство, можеше спокойно да добави… „когато причини смъртта ми“.