— Наистина ли мислиш, че Орландо се е обадил, за да ти отправя горчиви упреци?
— Какво друго да мисля?
Тот усуква между палеца и показалеца кичур от брадата си на магьосник точно под ухото и разглежда разкъсания екземпляр от „Речник на Ентик“.
— А защо да не е бил възхитен, че си го намерил? Може би тъкмо е осъзнал последствията: „Това, което направи…“ — понижава глас, за да звучи като Орландо:
— …разкри нещо, за което никой не знаеше, че съществува. Президентът Уолъс беше… Бог знае какво беше намислил, но ти го намери, Бийчър. Ти си герой.
— Герой? Защо? Защото разлях кафето? Защото се опитвах да впечатля едно момиче от гимназията с надежда да забравя годеницата си? Така мисля, Тот. Събудих се тази сутрин с изпотени крака! Посочи ми поне един герой с потни крака!
Чакам да ми отговори… да ми пробута някоя историческа безсмислица, например, че Теди Рузвелт е бил известен с потните си крака, но вместо това Тот просто си седи и продължава да усуква брадата си.
Телефонът ми отново започва да звъни. Както и преди се изписва „Охрана“. Както и преди не го вдигам.
Тот кима с одобрение и си поема дълбоко въздух през носа.
— Бийчър, нали знаеш коя е най-хубавата част от нашата работа? За мен е този лист хартия — Издърпва случаен лист от бюрото ми и го размахва. — До време той е просто поредният лист във фондовете ни, нали? Но тогава един ден се случва единайсети септември и изведнъж този лист хартия се превръща в най-жизненоважния документ на правителството на САЩ. — Хвърля листа върху бюрото ми. — Ние сме тук, за да свидетелстваме, Бийчър. Ние свидетелстваме и пазим. Ние сме пазители на тези листове хартия, които някой ден ще определят как ще бъде написана историята.
— Тот, мисля, че малко драматизираш за хартията.
— Не ме слушаш. Не е само хартията. Същото се случва и с хората.
В другия край на залата входната врата се отваря и се чува тихото метално изтракване на нашето магнитно табло. Надничам над преградите като перископ, издигащ се от подводница, и забелязвам моята колежка архивист Рина — отправя ми изненадващо топла усмивка на Мона Лиза, като се има предвид колко ядосана беше вчера, защото остана номер две в нашата вътрешна ранглиста.
— Добре ли си? — пита ме Рина.
— Какво?
— Вчера те видях на долния етаж. С Орландо. Бяхте приятели, нали?
— Да… не… добре съм. Благодаря — отвръщам, докато тя върви към своята „кошара“.
Снижавам перископа и се обръщам към Тот.
— Рина — шепна и бързо добавям: — Значи в тази метафора аз съм листът хартия?
— Ти си тук от няколко години, Бийчър, и вече е редно да знаеш, че историята не е само написаното. Тя е процес на подбор. Тя избира моменти, събития и, да, хора и ги поставя в ситуация, която те никога не биха били в състояние да преодолеят. Това се случва на милиони от нас всеки ден. Но сме чели единствено за тези, които се изправят пред тази ситуация, борят се с нея и разбират кои са те в действителност.
— А сега ти не слушаш, Тот. Аз знам кой съм. Борих се за този живот. За две години направих сто и четирийсет хиляди фотографии на излишно скъпи сватбени торти и младоженци, въобразяващи си, че могат да танцуват, само и само да предотвратя необходимостта да се върна в Уисконсин и да призная колко непоносимо труден е за мен животът извън къщата на майка ми. Стигнах по-далеч от баща си и от баща му, и от всеки скапан съученик, който се целеше в главата ми на народна топка, макар ударът по главата да не се брои, както е всеизвестно. Но каквото и да се предполага, че ми е дала историята… каквото и да сме намерили в ПСИД… не знам какво е то… не знам откъде да започна… Дори не знам какво трябва да търся!
Тот отново поклаща глава, извърта се към моя компютър и натиска „Ентер“. Виждам на монитора историята на „Речник на Ентик“ в Архива. Да, имаме екземпляр. Да, намира се в тази сграда. И според регистъра в момента е…
— Изписан — избъбрям, четейки от екрана.
Това е първата добра новина през целия ден. Всеки ден стотици хора идват в Архива, за да правят изследвания. За удобство, след регистрация като изследовател, имате право да напълните две колички и в продължение на три дни да ги пазите в нашата читалня за изследователи. А според записаното тук в момента „Речник на Ентик“ е запазен от изследовател на име… Тот кликва към следващата страница.
— Дъстин Гирич — прошепваме двамата, а телефонът ми звъни за трети път. И за трети път пренебрегвам охраната.
— Този Гирич от нашите ли е? — питам, издърпвайки горното чекмедже, и започвам да прелиствам нашия списък на персонала. А… Б… В… Г… Няма никой на име Гирич.