— Едва ли е професионалист — добавя Тот; има предвид професионалните изследователи, които хората могат да наемат на час.
На отсрещната страна на залата вратата отново се отваря със замах.
— Бийчър, тук ли си? — извиква познат глас.
Дори и без да вдигам перископа, подушвам дима от лулата на Далас. През повечето дни той ме пренебрегва. Днес стъпките му се насочват право към мен.
— Бийчър? — добавя той леко обезпокоено. — Там ли си, или не?
— Да… ето ме — излизам аз от моята „кошара“.
— По дяволите, защо не се обаждаш? Охраната се тревожи. След Орландо не прави така! — сопва се той, а загрижеността му вече прелива в гняв. — Следващия път, когато някой се обади на жалкия ти задник, вдигни проклетия теле…
Далас млъква и се заковава на място; стигал е до моята „кошара“. Вече не ме гледа. Гледа какво има зад мен. Завъртам се, притеснен, че вижда речника. Но речника го няма. Прибран е от човека, който все още седи на бюрото ми.
— А, Тот — измънква Далас и се почесва по наболата си брада. — Не очаквах да си тук.
Тот не обелва и дума. Просто се взира в Далас с немигащи очи. Нищо лично. Когато навърши седемдесет, Тот реши, че има десет правила за щастлив живот. До този момент е споделил с мен само едно: като архивист няма да се сприятелява с никого, който твърди, че Рузвелт е знаел за предстоящото нападение над Пърл Харбър, защото нито един лист хартия в нашата сграда не потвърждава това твърдение. Знам също, че друго от неговите правила има нещо общо с белите памучни гащи и ключовете към страхотен сексуален живот (аз го принудих да млъкне, защото само при мисълта за това ми се иска да съм сляп). Бих добавил и трето правило: позволява дълбоката омраза към грубияни, особено ако посягат на приятелите му.
Най-хубавото в случая е да гледам как Далас отстъпва половин крачка назад. Дори и най-инатливото кутре усеща, когато големият котарак е наблизо.
— Ттъкмо кказвах… — заеква Далас — казвах на Бийчър, че се тревожа за…
— Откъде знаеш, че някой го търси? — пита го Тот.
— Моля?
— Когато дойде — продължава Тот, — каза, че са се обаждали от охраната. Откъде знаеш, че те са се обаждали?
— Аз… аз бях там — отвръща Далас.
— В Службата за сигурност?
— Не… на пропуска… при детекторите. — Има предвид рецепцията в предната част на сградата. — Просто посещение за Бийчър. Тя е доста настоятелна, иска да го види…
— Тя? — питам.
— Твоята приятелка. От вчера. Онази с пробития нос…
Тот ми хвърля поглед. Той вече я нарече дъщеря на Лий Харви Осуалд. Едва ли би искал да я доведа тук.
— Клементин е долу в момента? — питам.
— Защо, мислиш, продължават да ти звънят? — тросва се Далас. — Видели са, че се регистрираш в гаража, но не си вдигаш телефона…
Поглеждам Тот. Той не се нуждае от помощ, за да сглоби останалото. Единственият начин да се вкара Клементин в тази сграда е лично да сляза и да я впиша, независимо че сега изобщо не ми трябва да се придвижа по-напред в списъка на заподозрените, защото съм помагал на дъщеря на убиец. Но пък колкото по-малко време тя прекара с охраната, толкова по-безопасно ще бъде за мен.
— Тот… — поглеждам го, вече забързал се към вратата.
— Върви. Аз го пазя — кимва той.
Никога не ми е отнемало повече от три минути и двайсет и две секунди да стигна до пропуска. И макар че трябва да взема Клементин, приоритет номер едно си остава да разбера кой е Дъстин Гирич и защо същия ден, когато президентът е щял да дойде тук, Гирич е поискал този стар речник.
— Аз съм стар и мразя празните приказки — осведомява Тот Далас и пак се обръща към моя компютър. — Най-добре да си тръгнеш веднага.
Далас се насочва обратно към бюрото си, а аз набирам скорост и правя остър завой наляво към вратата на залата. Отварям я и пристъпвам в коридора, но едва не се размазвам в гърдите на висок мъж. И в лъскавата му значка на охранител.
— Бийчър, знаеш ли кога наистина се вбесявам? — пита заместник-шефът по сигурността Венкат Хазей, докато извивам врат, за да го погледна. — Когато хората тук, хората, насядали зад бюрата, не отговарят на обажданията ми.
Слага ръка на рамото ми. Способен съм да мисля само за едно: той е единственият друг човек в цялата сграда, който знаеше, че Орландо е в ПСИД.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — питам.
— Много великодушно от твоя страна, Бийчър — откликва Хазей. — Опасявах се, че никога няма да попиташ.
Глава 21
— Кажи ми как ти е по-лесно — предлага Хазей, стараейки се да остане любезен. — Можем да говорим тук, при бюрото ти или…