— Тук е добре — избъбрям, решен да го държа далеч от книгата.
— Всъщност накъде бързаше?
— Какво?
— Ти тичаше, Бийчър. Едва не се размаза в мен. Затова се чудех накъде бързаш.
— Към стелажите — кимване нататък с пълното съзнание, че докато Хазей ме разпитва тук, момчетата на пропуска разпитват Клементин. — Трябваше да взема една папка от стелажите.
Той поглежда надолу към празните ми ръце.
— Къде ти е заемната бележка?
Сега се мисли за много умен.
— Ей тук — соча главата си и се правя на още по-умен.
По начина, по който смръщва дебелите си вежди, разбирам, че на Хазей не му харесва някой да се прави на по-умен.
— Ами знаеш ли… — той приглажда оредяващата си черна коса настрана — и вчера, когато си разбрал за Орландо, си тичал.
— Той ми е приятел. Не е ли редно да се затичам, след като разбрах, че приятелят ми е мъртъв?
— Просто… за място, което получава златен медал за бавно и спокойно действие, доста търчиш наоколо напоследък.
Гледа ме внимателно и оставя тишината на празния коридор да ме притисне. Но аз наистина съм обсебен от мисълта, че Клементин все още ме чака долу.
— Каза, че имаш въпрос, господин Хазей.
— Не, казах, че се надявам да ми помогнеш за нещо — поправя ме той и си потърква брадичката с опакото на ръката. — Просто се чудех дали ще погледнеш в календара си… кога беше с Орландо.
— Погледнах, но не мога да определя точно. Видях го в коридора. Някъде около половин час преди да… нали знаеш…
Хазей кимва, но друга реакция няма.
— Да се досещаш за нещо друго? За нещо полезно, когато проучваме смъртта му?
— Нали според парамедиците е получил пристъп, имал сънна апнея.
— Да, но те са парамедици, а не криминални експерти — срязва ме Хазей. — Сега те питам пак. Нещо, каквото и да е, което Орландо е казал, направил и мислиш, че трябва да го знам?
Отговарям незабавно:
— Не се сещам за нищо.
— Мислех, че бяхте близки.
— Казах, че беше мил с мен. Двамата сме от Уисконсин и той винаги беше мил.
— И това е всичко? — пита Хазей.
— Защо ти е толкова трудно да повярваш?
— Не знам — отговаря Хазей, по-спокоен от всякога. — Предполагам, че… ако беше просто мил човек от Уисконсин, добре… но защо ти си последният човек, на когото се обажда, преди да умре?
Зад раменете му асансьорът звънва и стоварва сутрешната смяна колеги архивисти. Хазей се усмихва, сякаш контролира и това.
— Живеем в двайсет и първи век, Бийчър. Наистина ли допускаш, че няма да отделим време за проверка на изходящите обаждания от телефона на Орландо?
За втори път ме хваща в един от тъпите си интелектуални капани. Заклевам се на момента да не успее трети път.
— Изглежда, ще е по-добре да продължим този разговор на по-спокойно място — предлага Хазей и сочи металната врата към стелажите. По това време на сутринта вече има твърде много служители по коридорите. — Отиваше да вземеш папка, нали? — добавя Хазей. — Ще дойда с теб.
До вчера, когато звънна на Орландо в ПСИД, не бях чувал почти нищо за Венкат Хазей. Но ако усещането ми е точно и той не просто разследва убийството на Орландо, ако наистина търси книгата или се опитва да ме изкара убиец, за да я получи, последното нещо, което ми е нужно, е да се разхождам сам с него из най-отдалечената част на нашата сграда.
— Всъщност нямам нищо против да си говорим и тук — казвам, докато навалицата се стопява по кабинетите и, както в гимназията след последния звънец, коридорът бавно опустява и се връща към обичайната си утринна тишина.
Хазей кимва, като си дава вид, че не е ядосан. Но докато чакам да се затвори и последната врата към коридора, забелязвам през матовото стъкло на нашата врата тясна издължена сянка, подобна на плашило.
По очертанията може да бъде всеки от нашите архивисти — Тот, Далас, Рина… ала след кратко полюшване там плашилото се отдръпва, сякаш е разбрало, че съм видял как ни подслушва.
— И така, какво казва Орландо в последното си съобщение? — започва Хазей.
Само по тона му предусещам третия му капан. Щом разполага с технология да разбере, че последното съобщение на Орландо е било за мен, за него би било също толкова лесно да прослуша въпросното съобщение. Просто ме изпитва дали ще бъда честен.
— Орландо всъщност… казва, че няма моя мобилен телефон и трябва да му се обадя.
— За какво да му се обадиш?
— Вероятно за това, което направих с една стара празна бланка от Съдебния комитет при Сената. Бяха изпратени по погрешка, аз взех един от листовете и на шега написах писмо до Орландо, че ще бъде депортиран. Просто тъп офисен майтап.