Беше достатъчно добро извинение, изречено с достатъчно спокойствие. Дори използвах думите „това, което направих“, за да обясня един необясним момент в съобщението на Орландо. „Това, което направи…“
Но Хазей продължава да стърчи с вдървената си военна стойка като гигантски удивителен знак. Поглеждам назад към моя кабинет. Сянката на плашилото е все още там.
— Беше ли вчера в ПСИД 12E1? — изстрелва най-накрая Хазей.
— Ммоля?
— Това е прост въпрос. Изисква прост отговор. Беше ли във или някъде наблизо до Хранилището в някакъв момент вчера?
Поемам дълбоко дъх, но се опитвам да не личи, че поемам дълбоко дъх. Не знам много за Хазей, но по двата ни разговора съдя, че той не зададе нито един въпрос, чийто отговор не знаеше или поне не се досещаше. И като се има предвид, че Далас, Рина и поне един агент от Сикрет Сървис ме видяха зад ъгъла край тази стая… и че видеокасетата все още не е открита…
— 12E1… — отвръщам. — В онази стая чете президентът, нали?
— Бийчър, в този момент съм твой приятел. Но ако искаш да ме превърнеш във враг…
— Да, не… Определено минах покрай нея. Тогава видях Орландо. Водех обиколка.
— Но ми казваш, че не си влизал вътре?
Това е моментът, в който мога да му кажа истината. Мога да му кажа, че съм влизал вътре. Мога да му кажа, че не съм го направил. Но като се взирам в Хазей, все още изправен неподвижно като удивителен знак, разбирам какво ще чуе: аз съм последният човек, бил насаме с Орландо, преди той да умре. А когато чуе това… ще може да потвърди, че съм имал реален достъп до книгата…
Поклащам глава.
— Не. Никога не съм бил вътре.
Погледът му се втвърдява.
— Какво? — питам. — Ако не ми вярваш, иди да провериш на лентата. Всички онези стаи са свързани с видео, нали?
Блъфът е рискован, но точно сега трябва да знам какво става. Възможно е, разбира се, тъкмо Хазей да е задигнал касетата от видеото на Орландо. Но ако е планирал да го използва, за да ме обяви за убиец, дори нямаше да водим този разговор. Така че или Хазей разполага с касетата, но го интересува единствено книгата, или не разполага с касетата и тя все още е някъде там.
— Учудващото е, че касетата я няма, някой я е взел от ПСИД — споделя Хазей безизразно. — Благодаря обаче за напомнянето. Трябва да кажа на Сикрет Сървис за това.
— Службите?
— Знам. Но мъртвото тяло на Орландо се появи в същото време, когато президентът Уолъс влизаше в сградата… Естествено е на Сикрет Сървис да не им харесва трупове да се оказват в такава близост до техния подопечен. Така че, за наше щастие, предлагат да помогнат на разследването. — Той ме наблюдава по-внимателно от всякога. — Каква добра възможност все пак. Когато свършат, ще са сканирали, предполагам, и подредили по азбучен ред всеки атом и молекула, всяка прашинка ДНК в цялото ПСИД. Бог знае какво може да се намери там, нали, Бийчър?
Зад гърба му се чува нов звън и вторият асансьор стоварва група служители в празния коридор.
— О, и между другото — добавя той, докато те ни заобикалят, — вчера носеше престилката си, смачкана на топка. С какво беше изцапана? С кафе, нали?
Кимвам с глава и се усмихвам изкуствено.
— Добро утро! Здрасти! Добро утро! — махам за поздрав на преминаващите служители.
— Приятен ден — пожелава ми Хазей и пристъпва към чакащия асансьор. — Пак ще си поговорим скоро, сигурен съм.
Асансьорът го поглъща целия, а аз хвърлям отново поглед към вратата на моя кабинет. Плашилото го няма. Поне най-после мога да си поема дъх и…
Не…
Хуквам към стълбите. За малко да забравя. В момента тя е долу.
Глава 22
— Изчакай… Не още… — Президентът вдигна показалец. Осветен отзад от утринното слънце, той наблюдаваше как вратата на лекарския кабинет се затваря зад гърба на сестра му.
Срещу него Палмиоти седна зад бюрото. Под вратата се виждаха сенките на служителите отвън.
Нещата винаги стоят по този начин. Дори и в най-усамотените части на Белия дом някой винаги слуша.
— И какво казваше? — Палмиоти привлече вниманието на президента. — За проблемите ти с гърба…
— Боли ме — настоя Уолъс, все още загледан в сенките под вратата. — И става все по-зле.
Палмиоти се замисли над проблема.
— Мога ли да направя нещо?
Президентът също се замисли, вперил поглед в изкуствено разтопения сняг на Розовата градина. Сигурно са необходими месеци труд, за да се поддържа да изглежда непокътната.