— Нека го обмисля — обръща се той към Палмиоти. — Точно сега може би е по-добре да се придържаме към първоначалното лечение.
— Господин президент… — подвиква от коридора един от служителите.
Време е да тръгва.
— Преди да избягаш — уточнява Палмиоти. — Мислил ли си за операция?
Президентът поклати глава.
— Не и за това. Вече не.
— Господин президент… — отново се обади служителят.
Четири минути, без да го прекъсват. За всеки президент това си е цял живот.
— Имам да управлявам държава — напомни Уолъс на приятеля си. — Между другото, ако търсиш хубава книга… — Вдигна книгата с твърди корици, озаглавена „Проблем от Ада: Америка и ерата на геноцида“ от Саманта Пауър. — Хвърли ѝ един поглед. Спечели наградата „Пулицър“. — И президентът я подаде на Палмиоти. Направо.
— Имаш го — увери лекарят най-добрия си приятел, като погледна към книгата с твърди корици. — Проблем от Ада. Със сигурност е така.
— О, и ако видиш Гейбриъл — добави Уолъс вече на път към вратата, — кажи му да запази в разписанието едно бързо отбиване на конференцията на Мини. Но няма да остана за снимките.
— Ти си глупак, нали знаеш?
Президентът махна отсъстващо за сбогом, без да отрони дума. Но беше ясно какво има предвид.
В очите на Уолъс семейството стоеше на първо място.
Това бе урок, разбран от Палмиоти, който знаеше точно какво е заплашено, ако сегашната бъркотия беше каквато си мислеше. Би било лесно да си тръгне сега. Вероятно беше и умно. Стъпките на президента явно доближаваха капана за мечки. Но след всичко, сторено от Уолъс за него… след всичко, което бяха направили един за друг…
Семейството на първо място.
— А, и Стюи, имаш нужда от подстригване — вметна президентът. — Приличаш на клошар.
Д-р Стюарт Палмиоти кимна.
Прическа. Мислеше си съвсем същото.
Глава 23
— Момичето.
— Какво момиче? — пита охранителят с кръгло лице и гъсти вежди.
— Момичето — повтарям аз. — Тук трябваше да има едно момиче.
Той оглежда приемната. С протрития зелен мокет и сивите каменни стени прилича на крипта. Вдясно са детекторът за метал и рентгеновият апарат. Но освен няколко служители, които се регистрират със служебните си карти, виждам само още двама охранители.
— Не го виждам — констатира пазачът.
— Някой ми се обади — настоявам. — Била е тук! Черна коса. Хубави очи. Тя наистина е…
— Красавицата — обажда се охранителят при рентгена.
Пазачът с гъстите вежди се озърта.
— Не знаеш ли къде е? — питам.
— Май я пуснах. Чакаше точно там — той сочи една от пейките.
Не съм изненадан. Тази сутрин щателно прегледаха мен и Тот, но през повечето време нашата охрана е на равнището на старото видео на Орландо. Дори не си вадим картите при влизане. Представям си как, особено по време на сутрешната навалица, висока жена в обемисто вълнено зимно палто размахва картата си към пазача и направо преминава.
— Заклевам се, беше точно там — настоява той.
Поглеждам книгата за записване върху мраморния плот. Нейният подпис е съвсем същият като в гимназията. Завъртулка без усилие. Клементин Кей.
— Може би някой вече я е въвел — обажда се охранителят от рентгена.
— Никой не може да я въведе, тя чака мен.
Не. Освен ако… Не. Дори Хазей не е толкова бърз.
Изваждам мобилния си телефон, превъртам до номера на Клементин и натискам „Набери“. Телефонът звъни три пъти. Само гласова поща. Ала в далечината чувам звън на мобилен телефон.
— Клементин… — извиквам и следвам звука.
Връщам се покрай бюрото на охранителя и хуквам към зала „Справки“, откъдето повечето посетители започват своите проучвания. Това би имало смисъл. Оставих я да чака много дълго, вероятно е дошла тук да потърси нещо повече за баща си.
Натискам отново „Набери“. Както и преди чувам слабо звънене. Тук. Със сигурност е оттук.
Спирам и хвърлям поглед към ментовозелената зала за проучвания. Оглеждам всичките четири широки, затрупани с папки бюра. Оглеждам обичайните заподозрени: в левия ъгъл две възрастни жени попълват документи. Вдясно от мен възрастен военен ветеран иска някакви документи, млад студент се рови в генеалогични доклади, а…
Там.
Отзад. При компютрите.
Взряна в екрана, тя се е навела напред на стола си, стиснала в скута черното си палто. За разлика от вчера късата ѝ черна коса е разделена на две тънки плитчици като на малко момиченце, които ми напомнят колко стар се чувствам, откакто тя нахлу пак в живота ми и ме накара да почна да търся рап музика вместо Кени Роджърс.