— Клеми, какво правиш тук? — питам, когато стигам в дъното на стаята.
Тя не отговаря.
Доближавам се и… виждам какво гледа на монитора… нещо в Ютюб…
Има видеоклипове на семейството ми, които бих разпознал дори ако от целия екран се вижда само един квадратен сантиметър. Има кадри със сестрите ми, двете седнали една до друга на найлоновия диван в болницата и държат мен, бебето, в скута си след раждането ми. После съм аз на десет години, маскиран за Хелоуин като Роналд Рейгън, нахлупил нещо, за което майка ми се закле, че е перуката на Роналд Рейгън, но всъщност беше някаква стара коса на Фред Флинстоун. Има и видео на баща ми, едно от малкото ми с него, в местния плувен басейн, двегодишен съм и той ме вдига много високо над главата си, спуска ме и ме издига отново.
Ала всички те бледнеят пред сцената, в която Клементин е вторачена в момента: Нико Адриан, облечен в яркожълт гащеризон на автомобилен състезател, се кани да вдигне пистолета си и с безизразно лице, спокойно, да се опита да убие тогавашния президент Лиланд Манинг.
За повечето американци това е история. Подобно на първите кадри от Луната. Или стрелбата по Джей Еф Кей. Всеки кадър е прочут: върховете на пръстите на президента се размиват, той маха на тълпата… Черното му яке се издува като балон… дори начинът, по който здраво стиска ръката на първата дама, когато вървят по пистата, и…
— Сега сигурно си мислиш, че съм откачена — проговаря тя, все още загледана в екрана.
— Не те мисля за откачена.
— А би трябвало. Свързана съм с откачен… Седя и гледам тези стари кадри като смахната… и, да, само защото ти ме остави да чакам тук, пуснах името му в Гугъл, но все пак… това наистина е жалко. Оказва се, че съм наполовина еврейка. Виж, когато той излиза от тълпата: досущ прилича на мен.
На екрана президентът и първата дама пускат еднакви усмивки, лицата им са огрени щедро от слънцето, те пристъпват към кандидат-палача си.
— Добре де, доста е откачено да гледаш това — съгласявам се аз.
Поглежда ме закачливо.
— Направо преливаш от чар, а?
— Надявах се да те разсмея. Между другото, защо дойде тук? Нали се разбрахме, че е по-добре да се покриеш, докато не…
Тя става от стола, бръква в чантата си, изважда малък квадратен пакет, увит в нещо — май е сутрешният вестник, — и ми го подава.
— Какво е това? — питам.
— На какво ти прилича? Това е лошо опакован подарък. Отвори го.
— Аз не… — озъртам се през рамо, напълно объркан. — Дошла си, за да ми дадеш подарък?
— Какво не е наред с подаръка?
— Не знам… навярно защото вчера между смъртта на Орландо и откриването на баща ти преобърнах живота ти.
Тя си грабва обратно подаръка, изтръгвайки го от ръцете ми.
— Бийчър, назови нещо, което те разстройва.
— За какво говориш?
— През живота ти. Избери момент. Избери нещо, наранило те дълбоко… толкова силна болка, че почти си прехапал бузата си. Нали знаеш… някой наистина запратил те в емоционална центрофуга.
— Защо?
— Кажи ми, коя е Айрис?
Така Клементин ми напомня, че хората, които те познават най-дълго, са най-добри в намирането на слабите ти места.
— Защо се сещаш за Айрис?
— Вчера чух Орландо да споменава името ѝ и след секунда по лицето ти се изписа същата болка както сега… сякаш някой те е ритнал в топките. Чувството ми е познато… имаш ли представа от колко места на диджей са ме уволнявали? И какво се случи с Айрис? Мъртва ли е?
— Не е мъртва. Тя е стара приятелка. Разделихме се.
— Добре, значи те е зарязала заради друг.
— Това не е…
— Бийчър, не се опитвам да те разстроя… нито любопитствам — тя натъртва всяка дума. — Въпросът е, че както и да те е наранила Айрис, вече си го преодолял, нали?
— Абсолютно — твърдя аз. — Разбира се.
— Добре, обаче не си го преодолял.
Стоя, изненадан от внезапната буца, набъбваща в гърлото ми, и от познатото пронизване на съмнението в себе си, което Айрис насади толкова дълбоко в гърдите ми.
— Но ще го преодолееш, Бийчър. Тъкмо това направи за мен вчера. През целия си живот се питах кой ли може да бъде баща ми. А сега, благодарение на теб, знам. И, да, не е най-лесният отговор. Всъщност може би е… май влиза в Книгата на рекордите на Гинес за най-шибан отговор на всички времена. Но си е отговор. — Тя пак ми подава пакета. — И го оценявам.
Поглеждам подаръка и дръпвам лепенката от единия ъгъл. Разкъсвам хартията, забелязвам винтчета върху гърба на рамка за снимки — определено е рамка, — но едва когато я обръщам, виждам самата снимка.
Това е цветна фотография: аз съм в седми клас, мама тъкмо ми е купила тениската на „Гаранималс“, която носех в онзи ден. Ала веднага ми прави впечатление друго: до мен на снимката стои седмокласничка с широка, изненадващо озъбена усмивка. Младата Клементин.