Работата е там, че никога не сме се снимали само двамата.
— Оо-ткъде се взе? — заеквам аз.
— Направих я. От нашата стара снимка на класа в кабинета на госпожа Спайсър. Ти стоеше отляво, аз — отдясно. Наложи се да ни изрежа с макетен нож, защото след филмите на Тим Бъртън ме е страх от ножици, и главите ни станаха с осмоъгълна форма, така че съжалявам за това.
Поглеждам към рамката: и двамата стоим с отпуснати отстрани ръце в стандартната поза за снимка на класа. Главите ни определено са осмоъгълни.
— Не ти ли харесва? — пита тя.
— Не, аз… харесва ми… наистина. Просто… ако я беше сканирала… чувствам се зле, че се е наложило да съсипеш цялата снимка.
— Не съм съсипала нищо — възразява тя. — От онзи клас ме интересуват единствено тези двамата и изрязах само тях.
Поглеждам Клементин, поглеждам пак снимката — тя е изпокъсана, зле направена и доста грозновата.
Но на нея сме ние.
Усмивка разтяга бузите ми толкова силно, че направо ме заболява.
— Между другото, не си въобразявай, че с тази тениска „Гаранималс“ си много готин.
В същото време видеото продължава да се върти на монитора зад нея. Тя е с гръб към него, затова не го вижда, но точно тук Нико е на път да излезе от тълпата.
— Слушай, трябва да бягам — сменя темата тя, докато мъжът с черна разрошена коса, голям топчест нос и яркожълт гащеризон влиза в кадър и вдига пистолета. Господи, наистина изглежда като нея.
— Казаха ми да се върна след един час — добавя тя.
— Кой ти каза? За какво говориш?
— Охраната. В „Света Елизабет“.
— Чакай. В психиатрията „Света Елизабет“ ли?
— Нико е там. На едно и също място с Джон Хинкли, оня, който стреля по Рейгън. Само на десет минути път оттук.
— Би ли върнала назад за секунда? Ходила си да видиш Нико?!
— Не мога да вляза, ако първо той не ме одобри. В неговото отделение се процедира по този начин. Чакам да ме одобри.
— Но той е…
— Знам кой е. И какво трябваше да направя, Бийчър? Да си седя вкъщи и да си правя маникюр ли? Трийсет години чакам да срещна този човек. Как да се откажа?
Бум, бум, бум!
На монитора изстрелите са приглушени. Когато Нико се измъква от тълпата, главата му е леко наведена и той почти… той се усмихва.
Все още с гръб към монитора, Клементин не се обръща при изстрелите. Но се стряска, тялото ѝ се стяга при всеки от тях.
— Изстрели! Изстрели! — крещят агентите.
— Легни! Върни се!
— Бог е дал сила на пророците… — вика Нико, ала кънтящият му глас потъва сред крясъците.
Камерата подскача във всички посоки, плъзга се по феновете на трибуните. Зрителите се разбягват на всички страни. А когато образът отново си възвръща фокуса, Нико вече е издър-пан назад, потънал в мигновения хаос, преди да бъде повален на земята от рояк агенти на Сикрет Сървис. На заден план са паднали двама служители, жертви на заблудени куршуми. Единият лежи с лицето надолу и се държи за бузата. За щастие, президентът и съпругата му са избутани в лимузината им и се измъкват невредими. Едва по-късно Нико ще ги проследи и ще убие първата дама.
В долния десен ъгъл на страницата на Ютюб виждам броя на показванията.
Гледали са го 14 727 216 души. Доста са, струва ми се.
В действителност обаче тези 14 милиона нямат значение. Значение има единствено този зрител.
— Моля те, не ме гледай така, Бийчър. Мога да го направя — настоява тя, въпреки че не съм обелил и дума.
Не ме интересува за колко силна се представя. Видях как трепва при всяко пукване, макар да знаеше, че изстрелите ще прозвучат. И как все още не е погледнала към монитора, откакто образът на Нико се появи.
Тя знае какво я чака.
Но знае също, че няма как да го избегне.
— Искаш да кажеш, че ако това беше твоят баща, нямаше да отидеш да го видиш? — пита тя.
Мълча и си спомням за първата ми година в архивите. Баща ми умря на двайсет и шест, в глупава катастрофа на път да се запише доброволец за първата война в Персийския залив. Не беше убит, докато се бие за страната си. Не умря като герой. Дори не загина от приятелски огън. На такива хора дават медали. Но не и на новобранци, които дори още не са станали новобранци, защото, докато шофират към наборната служба, някакъв тъпанар се забива в тях на моста и убива всички на място. Те умират, сякаш са никой. Животът им е полуизживян. През първата си година тук прекарах всички обедни почивки в ровене в армейските архиви в опит да разбера в кой взвод щеше да бъде, какви приключения щеше да изживее, ако беше стигнал до отдела за наборници.