— Ако искаш, ще дойда с теб — предлагам накрая.
— Какво?
— В „Света Елизабет“. Мога да дойда с теб. Нали знаеш… ако искаш.
Чакам я да се усмихне. Да каже „благодаря“. Вместо това тя поклаща глава:
— Не можеш.
— Мога, разбира се.
— Не разбираш.
— Всъщност…
— Знам, че баща ти е мъртъв, Бенджи — пак ме нарича с името, което само мама използва. — Мислиш ли, че не си спомням… Когато бяхме малки, а ти нямаше баща… Имаш ли представа какво означаваше това за мен? Как можех да не се чувствам самотна?
Буцата в гърлото ми набъбва: думите ѝ ме сварват неподготвен.
— Но щом сега ми се отваря подобна възможност… — Тя свежда очи към старата снимка, ала все още отказва да погледне видеото зад себе си.
— Майка ми казваше, че в работата като диджей освен музиката има и друго хубаво нещо: когато отидеш в нов град, можеш да бъдеш чисто нов човек — спомня си тя. — Избрах Вирджиния, защото на всички снимки имаше коне. Конете успокояват, знаеш ли? А сега разбирам, че от всички възможни места, съм избрала това, където съм на десет минути от… от него — изрича тя, без да се обръща към монитора, където видеото с Нико свършва. — Не твърдя, че е някакъв знак, но… навярно на някои неща им е писано да станат. Както пак се свързах с теб. — Преди да успея да си отворя устата, тя добавя: — Пък и искам най-доброто за теб, Бийчър. А да те водя в момента на среща с налудничав социопат, дори и усмирен с лекарства, животът ти не се нуждае точно сега от такова нещо. Това трябва да го направя сама.
— Разбирам.
— Наистина ли? — пита тя.
— Не проумяваш ли? Аз също искам най-доброто за теб.
Тя ме поглежда и се усмихва:
— Тази саморъчна снимка сериозно те размекна, нали?
— Хей, Бийчър! На телефона! — вика асистент от приемната зад нас.
— Който и да е, кажи му…
— Тот е. Предупреди да не допускам никакви глупави извинения от твоя страна. Било важно. Чака на телефона.
Поклащам глава, готов да пренебрегна поканата.
— Настоява да не го игнорираш! — продължава асистентът. — Чака!
— Дай ми само секунда — моля Клементин и посягам към слушалката на бюрото, само на няколко крачки от нас.
— Какво правиш с нея? — пита Тот, преди дори да успея да кажа „здрасти“.
— Моля?
— Клементин. Нали слезе, за да я вземеш горе. Беше преди двайсет минути.
Поглеждам Клементин: най-сетне се е обърнала към монитора на компютъра, където Ютюб предлага множество възможности върху кое следващо видео да кликне. Дори и оттук виждам как изглежда тя — сякаш яркожълтият гащеризон изскача от всеки клип.
— Наистина ли е толкова важно, Тот?
— Ти ми кажи. Намерих количката на твоя човек Дъстин Гирич. — Има предвид последния посетител, поискал екземпляр от „Речник на Ентик“. — Сега искаш ли да чуеш каква е неговата връзка с президента, или не?
Глава 24
— Щом свърша, ще ти се обадя — обещава Клементин, отдръпва се от компютъра и се отправя към фоайето. — Трябва да тръгвам.
— Добре. Остави я — подканва ме Тот по телефона.
— Клеми, почакай! — извиквам, докато тя си облича палтото.
— Нека върви — обажда се Тот. — Където и да иска да отиде, ти си имаш достатъчно бъркотии за оправяне.
— За какво говориш? — питам.
— Казах ти. Дъстин Гирич.
— Значи той е последният човек, поискал…
Оглеждам се и съм готов да се закълна, че всички в това просторно ментовозелено помещение — от старите дами до младия студент — гледат право в мен.
— Да… искал речника — просъсква Тот в ухото ми. — За това става дума. Отначало ми се видя странно да поиска речника точно в деня, когато президентът Уолъс идва на обичайното си посещение за четене. Извадих обаче пълните записи. Ами… Дъстин Гирич, който и да е той, е искал „Речника на Ентик“ още четиринайсет пъти. Само по себе си не е необичайно, но…
— Давай по същество, Тот.
— Въпросът е, че съпоставих датите на Гирич с календара. Познай кой друг е посещавал същата сграда през всеки един от тези дни? Ще ти подскажа. Римува се с президент.
Срещу мен Клементин закопчава най-горното копче на палтото си и се обръща към централното фоайе, за да излезе.
— Почакай малко — шепна към нея. — Ще се върна след минута.
— Ще отнеме много повече от минута — поправя ме Тот по телефона. — Освен ако не схващаш каква лоша новина ти съобщавам.
— Трийсет секунди — обещавам на Клементин.