Той затваря телефона, а сърцето сякаш замира в гърдите ми. Най-много ме поразява обаче, че не се чувствам толкова зле. Не съм сигурен, че се чувствам добре. Навярно ми е добре. Трудно е да се каже след Айрис. Но се чувствам, сякаш някой е разкъсал гъстата паяжина, обвила паметта ми, паяжина, за която дори не съм осъзнавал, че е опъната там.
Разбира се, паметта за нея. Само тя е способна да ми причини това.
Тогава, в осми клас, с Клементин Кей беше първата ми целувка. Случи се точно след като яркочервената завеса се разтвори и тя спечели битката на бандите (представляваше група от един) с I Love Rock N Roll на Джоан Джет. Бях дребното момче, отговарящо за прожекторите заедно с преподавателя ни по аудиовизия, един учител с лош дъх. Също така бях първият човек, когото Клементин видя зад сцената, и тогава тя ми лепна първата влажна целувка.
Помислете за първата си целувка. И какво означава тя за вас. Ето какво е Клементин за мен.
Докато бързам по коридора, се опитвам да си придам небрежен вид, но онова усещане за замиране е обхванало целите ми гърди. След раждането на двете ми по-големи сестри и целия хаос, предизвикан от тях, майка ми ме нарекла Бийчър с надеждата животът ми да бъде спокоен и ведър като на плажа на някой „бийч“. В този момент не е така.
Асансьорът чака с широко отворени врати. Отбелязвам си го. Според харвардски психолози винаги ни се струва, че сме избрали по-бавната опашка в супермаркета, защото неудовлетвореността е с по-силен емоционален заряд, затова лошите моменти са по-запомнящи се. Ето защо не запомняме случаите, когато сме избрали бързата опашка и сме минали светкавично. Но аз обичам да запомням такива моменти. Имам нужда от такива моменти. И спра ли да си ги спомням, ще трябва да се върна в Уисконсин и да напусна Вашингтон.
— Спомни си този асансьор следващия път, когато си на бавна опашка — прошепвам си в опит да се успокоя. Това е добър трик. Ала не помага.
— Хайде, хайде… — мърморя си, докато с всичка сила натискам бутона за затваряне на вратата. Научих този номер още през първата си седмица в Архива: предстои ли ти да развеждаш важна клечка, задръж бутона „Затвори“ натиснат и асансьорът няма да спре на други етажи.
Би трябвало да се използва само с важни клечки.
Но що се отнася до мен, в моята лична вселена, никой не е по-важен от това момиче, от тази жена… тя е жена, която не съм виждал от десети клас, откакто нейната майка хипи, кръчмарска певица, премести семейството си далеч и тя завинаги напусна живота ми. В нашия религиозен град в Уисконсин повечето хора се зарадваха, когато те си тръгнаха.
Аз бях на шестнайсет. Бях съкрушен.
Днес съм на трийсет. И (благодарение на това, че ме намери във Фейсбук) само след няколко секунди Клементин ще се появи отново.
Асансьорът спира с тласък и аз поглеждам цифровия си часовник. Две минути и четирийсет и две секунди. Приемам съвета на Орландо и решавам да започна с комплимент. Ще ѝ кажа колко добре изглежда. Не, не се фокусирай само върху външния ѝ вид. Не си някакъв празноглав фитнес маниак. Можеш да се справиш по-добре, решавам, докато си поемам дълбоко дъх. За теб нещата са се развили добре, мисля си. Така е по-хубаво. По-меко. Истински комплимент. За теб нещата наистина са се развили добре.
Но докато вратите на асансьора се разтварят като онази наша яркочервена завеса, тревожно оглеждам фоайето, опитвайки се с цялото си същество да изглеждам, сякаш въобще не се оглеждам, и я търся сред сутрешната тълпа от гости и изследователи, които се бутат, все едно са панаирни колички, в зимните си палта, заставайки на опашката, за да минат през детектора за метал на пропуска.
От два месеца си разменяме имейли, но не съм виждал Клементин на живо почти петнайсет години. Как да знам дали тя…
— Готина вратовръзка — подхвърля Орландо от рецепцията.
Сочи към далечния десен ъгъл, зад коледното дърво във фоайето, украсено (традиция на архивите) с нарязана хартия.
— Виж.
Встрани от тълпата стои жена с къса, боядисана черна коса, по-тъмна дори от косата на Джоан Джет, повдига брадичка и ме гледа толкова внимателно, колкото я гледам и аз. Около очите ѝ има силен грим, кожата ѝ е бледа, носи сребърни пръстени на кутретата и палците и така изглежда много повече нюйоркчанка, отколкото от столицата. Ала това, което ме хваща неподготвен е, че ми се струва… някак… по-възрастна от мен. Сякаш нейните червеникавокафяви очи са видели два живота. Винаги е било така. За мен онази целувка може и да бе първата, но знаех, че за нея не беше. Тя беше момичето, което се срещаше с момчета два класа преди нас. По-опитна. По-напреднала.