— Но той е…
— Не е допускал инциденти от години и е преместен от максимална сигурност в средна. А и това не е затвор, а болница. Болница, призвана да му помога, а не да го наказва. Трябва да се остави човек да се разхожда навън — обяснява тя. — Освен това имаме охрана и ограда, прекалено висока, за да се прескочи. Ние го наблюдаваме. Всеки ден върши домакинска работа в административната сграда, след това храни котките. Между другото, Бийчър, още ли пазите онзи екземпляр на Магна Харта в архивите? Готино нещо е.
— Да… разбира се. — Междувременно се опитвам да стигна възможно по-небрежно до вратата.
Пазачката казва още нещо, но аз вече съм навън, търся наляво и надясно, оглеждам главния път през средата на имота. В далечината охранител патрулира по периметъра на черната метална ограда около заснежената територия на болницата. Напред и надолу вдясно бетонната пешеходна пътека наподобява черта от вълшебен черен маркер, разсякла снега. По протежение на правата пътека има дървета и безброй пейки — явно е предназначена за разходка на пациентите.
Нико е най-малко четири стъпки пред нея, лявата му ръка е притисната към хълбока, а с дясната стиска кафява хартиена торба от супермаркет. Върви, както ходеше преди и Клементин: устремен напред по тясната пешеходна пътека. Зад него Клементин, каквато и увереност да е притежавала жената, безстрашно нахълтала в ПСИД на президента, онази Клементин отново е изчезнала. От запъването на нейните стъпки… от начина, по който се колебае, не съм сигурен дали наистина иска да се справи… Няма значение колко далеч е стигнал човек в живота или колко е подготвен за такъв момент. Виждаш баща си и незабавно отново се чувстваш дете.
Те тръгват по пътеката, а аз се задържам на входа на сградата; изчаквам да се уверя, че има най-малко половин футболно игрище между нас. Но когато правя първата стъпка навън и кракът ми се спъва в голяма буца замръзнал солен сняг, кълна се в живота си, Нико трепва.
Не се обръща. Не поглежда през рамо да провери. Но си спомням от новинарските кадри, че слухът и зрението му са по-остри от нашите. Ето защо военните са го пратили в снайперистка школа.
Спирам насред крачка.
Нико продължава да върви, крачи целенасочено, стиснал кафявата торба, поглеждайки съвсем леко настрана, колкото да се увери, че явно притеснената Клементин все още е зад него.
Отделям се от входа и поемам бавно и внимателно, използвайки близките дървета за прикритие. Далеч вляво от мен пазачът все още патрулира покрай оградата. Когато стигам до началото на пътеката, той също ги забелязва.
Не е трудно да се разбере накъде я води. Тънката черна пътека прорязва снега, извива вдясно и се спуска надолу към друга тухлена сграда от 60-те години. Тя е единствената разчистена пътека в целия просторен двор. Дори аз се досещам: пациентите имат право да се разхождат само по нея.
С отдалечаването си те се смаляват все повече. Не съм в състояние да различа дали си говорят. Най-сетне те стигат до предната част на сградата, а аз съм напълно готов да ги последвам. За моя изненада обаче, вместо да влязат вътре, Нико посочва на Клементин дървените пейки отпред.
Нико сяда до Клементин и поставя кафявата торба между тях. Дори оттук виждам как тя се дърпа назад, далеч от торбата. Каквото и да има там… умът ми не може да не си представи най-лошото.
Тогава котките започват да се събират.
Сива на ивици изтичва от сградата, последвана от охранен черен котарак.
После две еднакви малки оранжеви котенца, следвани от друга, най-вероятно майка им. Пристигат към половин дузина котки и всички се насочват към едно и също място: направо към пейката. Право към Нико.
Най-вляво от мен пазачът е все още при оградата, но не се е придвижил много. Явно това е навик за Нико. Той ръси по земята храна от кафявата торба. Храненето на котките. Жената зад стъклото спомена, че е едно от заниманията му. Ала по начина, по който Нико се навежда към животинките и ги чеше по коремчетата, вратлетата, между ушите, сякаш знае любимите места на всяка, съдя, че той не просто храни тези котки.
Той ги обича.
А по начина, по който те се търкат о Нико и се вият на безкрайни осморки около краката му, съдя, че и те му отвръщат с обич.
Седнал изправен в своята вдървена, отчуждена поза, Нико не поглежда нищо освен котките. Не мога да чета по устните, но мога да чета езика на тялото. Нервничещата до него Клементин изглежда още по-притеснена, отколкото беше, и доколкото съдя по движенията на ръката ѝ, се чеше по китката… после по врата, сякаш под кожата ѝ има нещо живо. Преди, в архивите, дори не можеше да погледне Нико на старото видео с опита за убийство. Тук става още по-зле. Без значение колко готова си е мислела, че е, тя не е готова за това. Докато…