Той изведнъж скача от мястото си и остава прав.
Котките се стряскат от внезапното движение, но после пак се притискат в краката му. Преди Клементин да успее да реагира, Нико поглежда часовника си и тръгва към далечната страна на сградата. Той е спокоен както винаги. Махва леко с ръка на Клементин, за да го последва.
Не, не отивай с него!
Тя спира и се оглежда наоколо. Определено е по-умна, отколкото смята той. Тя знае коя е и с кого си има работа. Но не е по силите ѝ да си помогне сама. Няколко котки вървят след него като след свирача от Хамелин. Няколко други, включително две черни, с бели нагръдници като смокинги, спират и започват да се чистят, после тръгват на друга страна. Клементин трябва да реши от кои котки ще бъде.
Не отнема много време. Мечтала е за този човек в продъл-жение на почти трийсет години. Прави няколко колебливи стъпки… почесва се по врата… и го последва.
Нико завива зад ъгъла и… И двамата изчезват.
Давам им малко време да се върнат. Трийсет секунди, за да видя дали ще се върнат. Все още ги няма.
Няма причина да се чупи стъклото на алармата. Вероятно е отишъл да вземе още котешка храна.
Търся пазача, който обикаляше оградата. Той също е изчезнал.
Оглеждам се, но няма никого другиго. Мога да изтичам обратно до основната сграда, но докато стигна дотам, бог знае къде ще бъде Нико. Още по-важно, ако нещо се случи с Клеми, ще бъде по моя вина.
Тот нарича историята „процес на подбор“, защото ни поднася ситуации, с които не би трябвало да бъдем в състояние да се справим.
Той е прав. Не мога да се справя с това. Нико е обучено чудовище. Убиец. Разрушител.
Не мога да го направя. Не мога.
Но трябва да опитам.
Спринтирам с пълна скорост надолу по каменната пътека. При всяка стъпка краката ми шляпат по плочките и разплискват локвите киша.
На минаване покрай предната част на сградата зървам как размазаният ми профил се отразява в стъклените врати. Котките със смокинги се мотаят наоколо отегчено и ме пренебрегват. Дори виждам стъпките на Нико и Клементин по местата, където снегът още не се е стопил. Едва ли са стигнали далеч.
При ъгъла на сградата завивам рязко наляво и… нищо.
Дълга алея с мръсен сняг, ръждясал контейнер за боклук, а точно зад него празна количка за голф, която…
Мяууу!
Котка. Това е една от котките. Обръщам глава.
Там. Отзад. Онази на ивици.
Вече съм на половината път, когато опашката ѝ изчезва към задната част на сградата. Докато прелитам покрай контейнера за боклук…
Буффф!
Силна ръка обхваща врата ми, блъсвам се, сякаш ме удря бейзболна бухалка, и ме издърпва толкова силно, че краката ми се отделят от земята.
Стиснал ме за гърлото, Нико ме дръпва назад и ме пуска да рухна върху замръзналия бетон. Тилът ми се удря първи и ме заслепява цял гейзер ярки звезди.
— Какво правиш? Ти луд ли си! — крещи Клементин на Нико.
Баща ѝ се усмихва и се насочва към мен.
Преди да успея да реагирам, той ми се нахвърля.
Глава 30
Без да губи време, Нико се стоварва върху мен, възсяда гърдите ми, а ръката му затиска шията ми като бейзболна бухалка. Дъхът му мирише на цигари и стари монети. Опитвам се да дишам, но той… ааах… ааах… той смазва трахеята ми… Крещя за охраната, ала никой не знае, че сме тук.
— Чух те. — Напълно е спокоен, а шоколадовите му очи оглеждат наоколо и на моменти се спират на лицето ми. — При входа. Чувам по-добре от теб.
— Махни се от него! — вика Клементин, изниквайки иззад контейнера за смет, където я беше бутнал. Втурва се към Нико, готова да го изблъска.
— Не, недей. — Той се извърта и я хваща за китката с една ръка, докато стиска гърлото ми с другата.
Никога не съм виждал някого да се движи толкова бързо.
Клементин се мята, бори се да се измъкне. Не, не се бори. Тя просто иска той да я пусне. Препъва се назад, лицето ѝ става пепелявосиво, сякаш всеки миг ще повърне. Спомням си как в Архива ѝ подейства пукотът от изстрелите на записа. Едва успя да се справи тогава. И със сигурност не може да се справи сега с това.
Най-накрая Клементин се освобождава, пада назад и остава седнала на земята. Успява да отмести Нико само колкото да отпусне гърлото ми, докато дробовете ми се борят за въздух.
— Аааах, ааах!
Той се взира в лицето ми… изучава очите ми, докато гледам към Клементин…
Не, не бива да я поглеждам.