— Нико, в това няма никакъв смисъл… — подхващам аз.
— Книгата. Ти донесе тази книга — настоява Нико. — Господ обаче знае, че вярвам само в него. Вече не се заблуждавам от древни истории за служба на дявола или тайни култове… или… или…Това не е… Това няма нищо общо с мен. Не е изпитание за мен — гласът на Нико се извисява и той забожда пръст в гърдите ми: — Това е изпитание за теб!
Поглеждам през рамо. На пазача сигурно му изглежда, че просто си говорим.
— Какво изпитание? — пита Клементин и колебливо тръгва към нас.
— Речникът. „Речник на Ентик“. — Сега Нико се е втренчил само в мен. — Ти работиш в Архива. Затова миришеш на мокри книги. Не знаеш ли историята си? Джордж Вашингтон е използвал тази книга.
— Чакай. Какво знаеш за нея? — питам го.
— Вашингтон я е използвал. За проверка на лоялността.
— Лоялност към какво?
Нико изпъва дългите си крака като паяк, надига се от пейката, изправя се и изпъва рамене.
— Към какво ли? — пита той, поглежда пазача и се усмихва. — Към Кръга Кулпър.
Глава 31
— Я повтори! — заеква Клементин.
— Кръга Кулпър — казва Нико. — Когато Джордж Вашингтон бил… — замълчава, но този път не поглежда назад към пазача. Гледа мен. Очите му играят. — Ти от всички… Знаеш кои са те, нали?
— Аз? Защо трябва да знам? — питам.
Той изучава лицето ми. Сякаш търси нещо, недостъпно за никой друг.
— Щом работиш в Архива… знаеш. Сигурен съм, че знаеш.
Този път не му отговарям.
— Прав ли е? Бийчър, моля те… кажи нещо — настоява Клементин по-притеснена от всякога. — Знаеш, нали? Знаеш какво е Кръгът Кулпър.
— Не какво. Кои — поправя я Нико. — Ударението е върху кои. Ето защо те са ни спасили — обяснява той. — По време на Войната за независимост британците са ни унищожавали не само физически. Психически — също. Войната е психика.
Войната не е единственото психическо нещо, мисля си.
— Ако знаеш, моля те… защо не казваш нищо? — Клементин гледа само към мен и ме кара да осъзная колко тревожещи и малко вероятни са всички тези съвпадения за нея.
— Не знам — твърдя аз.
— Току-що каза…
— Чувал съм за тях. Работя в Стария военен архив; чувал съм за тях, разбира се, но само основните неща: били са лични шпиони на Джордж Вашингтон. Той лично е подбрал групата.
— Наясно ли си защо ги е събрал? — не ме оставя Нико. — Защо се страхуваш да покажеш знанията си? Заради нея ли? Или се притесняваш от мен?
Запазвам мълчание. Клементин знае, че съм притеснен заради него. Мислите ми се връщат към откачената конспирация на масоните и Бащите основатели, която е накарала Нико да стреля по президента преди години. Нико е убеден, че Томас Джеферсън и други Основатели са се опитвали да управляват света, а негов дълг бил да ни спаси.
Човекът си има докторска степен по шантава история и въобще е напълно излишно да долея още няколко литра лудост в резервоара му. Проблемът е, че, както и преди, няма никакъв смисъл да го дразня без причина.
— Добре, слушайте — подхващам аз, — по време на Революцията Джордж Вашингтон е разочарован, защото нашата страна не може да пази тайна, британците научават плановете ни, понеже знаят кои са всичките ни военни шпиони — поглеждам назад към пазача: той ни наблюдава, но изглежда доволен — всичко е под контрол. — И тогава Вашингтон решава да престане да разчита на армията и събира тази група от цивилни граждани…
— Това е ключовата част — вмята Нико. — Кръгът Кулпър не се е състоял от военни. Били са най-обикновени хора, група, за която никой не би могъл да подозира, дори Вашингтон не знаел имената им. По този начин е била предотвратена възможността някой някога да се внедри… дори и главнокомандващият не е имал представа кои влизат в него. Но… този кръг… те са обикновени хора — добавя той, застанал пред мен, докато шоколадовите му очи се впиват в моите. — Просто… просто хора като нас.
Отпускам се обратно на пейката и продължавам да се чудя дали той полудява допълнително заради мен, или постоянно си е допълнително полудял. Наблизо Клементин е също толкова притеснена. Не иска да задава повече въпроси.
— Значи, тези момчета от Кръга Кулпър… — обръщам се към Нико — все още не разбирам какво общо имат с „Речника на Ентик“.
— Ти си отговори — той сочи към мен.
— Добре, това вече е глупаво. Нямам представа какво е правил с речника Кръгът Кулпър.
— Знаеш — настоява Нико. — Дълбоко в себе си трябва да знаеш.