— Значи сега, когато всички сме преродени, аз съм — чакай да позная — Джордж Вашингтон? — питам.
— Не, не, не, съвсем не — възразява Нико. — Ти си предателят.
— Нико, най-напред ще ти отнема правото на писма, а после и количката със сок! — заплашва пазачът.
Нико скача от мястото си и се втурва към охранителя пред сградата. Но докато ни заобикаля, поглежда през рамо и едва прошепва:
— През всичките тези години… не видяхте ли за какви битки съм избран? Аз съм Джордж Вашингтон — твърди той и забива пръст в гърдите си. — Но ти… Познавам те, момче. И знам как ще свърши всичко. Това е твоето изпитание. Аз съм Джордж Вашингтон. А ти си Бенедикт Арнолд.
Глава 33
— Сега вече знаеш защо го наричат лудница — казвам, докато завъртам гневно волана и правя със стария „Мустанг“ на Тот рязък завой надясно на излизане от паркинга.
— Може ли просто да си тръгваме? — моли Клементин.
— Бенедикт Арнолд? Чу, че второто ми име е Бенджамин, а изведнъж съм Бенедикт Арнолд? Зако не избра Бенджамин Франклин или Бенджамин Харисън. Дори бих приел Бенджамин Кубелски.
— Кой е Бенджамин Кубелски?
— Джак Бени[6]. — Натискам педала на газта и колелата ни изхвърлят струи киша зад нас. — Но баща ти да ме погледне в лицето и да каже, че по някакъв начин нося душата на един от най-долните предатели в историята, да не говорим как се опита да ни изяде…
— Не го наричай така.
— Какво?
— Баща ми. Моля те да не го наричаш мой баща.
При тези думи се извръщам. Караме по главния път обратно към предната врата на „Света Елизабет“, а Клементин гледа в своето странично огледало как болницата се смалява зад нас. Ръцете ѝ са кръстосани, краката са прибрани на седалката — тялото ѝ образува S, обърнато към мен, а тя изглежда ядосана. Но аз съм виждал този поглед и преди.
Беше същият в архивите, когато не предполагаше, че я гледам. През последните двайсет и четири часа истинската Клементин продължава да показва лицето си, напомняйки ми, че не се опитва да се справи с болката. Опитва се да я скрие.
За мен това беше посещение при убиец на президент. За Клементин беше първата среща с баща ѝ.
— Знаеш ли, във всички сънища с баща ми срещата винаги протича гладко и перфектно — споделям аз.
— При мен е същото — тя едва изговаря думите.
Кимам, но вече се чувствам безсърдечен дръвник. Трябваше да разбера какво означава това посещение за нея, но бях прекалено зает да се стряскам от този Кръг Кулпър и от глупостите с Бенедикт Арнолд.
— Съжалявам, задето те изненадах така — извинявам се аз.
Тя ми махва с ръка. Това е най-малкият от нейните проблеми.
— Е, какво ти каза той? — питам, като завивам по запусната улица от Авеню Мартин Лутър Кинг-младши. Клементин дори не мигва при вида на витрините, надраскани от банди, и двата изгорели автомобила от дясната ни страна. Обръща глава, за да гледа през задното стъкло, все още неспособна да откъсне очи от болницата.
— Как изглеждаше, когато влезе? Беше ли щастлив да те види?
— Бийчър, хайде да говорим за всичко друго, дори и за Бенедикт Арнолд, но моля те… не ме питай за него.
— Чувам те, Клеми. Добре. Не се опитвам да те притискам, но поне помисли какво се случи току-що. В смисъл, независимо какъв е той, аз все още бих си отрязал лявата ръка, за да прекарам трийсет секунди с баща си.
— Бийчър, моля те. Не го наричай така — умолява тя. — Особено пред него.
Преструвам се, че гледам право напред, съсредоточен върху пътя. Но последните ѝ думи остават да висят във въздуха…
„Особено пред него.“
Клементин притиска колене към гърдите си и се опитва да се задържи в позата си на S.
— Не си му казала, нали? — питам.
Тя не отговаря.
— Той не знае, че ти е баща?
— Исках. Щях да му кажа — най-накрая отговаря тя и продължава да се взира назад. — Но после… — Поклаща глава. — Знаеш ли, че разговаря с мъртвата първа дама? Когато бяхме там… на нея мърмореше. Прочетох го в една статия. Май го крие от медицинските сестри. Бил разговарял с последната си жертва като отчаян опит да получи опрощение.
Оставам безмълвен за думите ѝ, не съм сигурен как да отговоря. Но още нещо няма логика.
— Щом не си им казала, че си роднина, как въобще успя да се срещнеш с него?
— Докторантка. Представих се, че пиша дисертация за комплексната психоза — обяснява тя.
— И просто те пуснаха?
— Не зависи от лекарите. Зависи от пациента. Все пак е минало цяло десетилетие, не забравяй. Нико вече няма много посетители. Одобрява всеки появил се.
— Но да си толкова близо и да не му кажеш коя си…