— Трябва да ми благодариш — настоява тя. — Ако бях го направила, сигурно щеше да ме нарече Марта Вашингтон.
— Това беше смешно. Чудя се дали да не се засмея.
— Ще се засмееш, разбира се. Опитваш се да стигнеш до добрата ми страна. Класически ход на Бенедикт Арнолд.
Поклащам глава, изумен колко дълбоко влиза тази шега под кожата ми.
— Клеми… знаеш, че никога няма да те предам.
Тя се обръща към мен. Лека одобрителна усмивка разтяга бузите ѝ.
— Бийчър, защо го правиш?
— Какво правя?
— Освен имейлите през последните няколко месеца не съм говорила с теб от петнайсет години. Ти беше сладък в гимназията, по онзи тих, интелигентен, уплашен от мен начин, но ние не поддържахме много връзка. Освен това в твоята служба шефът на охраната се готви да те обвини в убийство. Тогава защо дойде тук? Защо си толкова мил?
Стискам волана и се взирам право напред, преструвам се, че гледам пътя.
— Тя ми беше годеница.
— Какво?
— Преди. Преди ти ме попита коя е Айрис и аз ти казах, че ми беше гадже. Тя ми беше годеница. Единствената. Изпратихме покани. Разпределението на гостите по масите беше готово. Една вечер след няколко евтини „Маргарити“ дори започнахме да избираме бебешки имена. Да, има и по-лоши неща, но когато всичко се разпадна, се чувствах, сякаш тя е удушила и убила целия ми живот. Всичко беше мъртво. Както и да е, след цялата ти откровеност с мен, заслужаваш поне да ти отвърна със същото.
— Значи те е зарязала заради друг мъж?
— Не ме притискай. Ти още не си била толкова откровена.
Продължава да гледа през задния прозорец и леко поклаща глава, сякаш шепне въображаем въпрос на някого.
— Не съм диджей — изстрелва накрая.
— Какво?
— Не съм диджей в радиостанция — уточнява Клементин. — Продавам реклами. Аз съм просто един рекламен търговски представител.
— Мм-ислех, че…
— Продавам радиореклами за безалкохолни напитки, автосалони, а във Вирджиния имаме хиляди обяви за места, където помагат на хора, пристрастени към дъвченето на тютюн.
— Но ти ми каза…
— Винаги съм искала да бъда диджей. И бях за няколко години в радиостанцията на местния колеж. Но през последните десет години съм само… Бях паун, сега съм само четка за прах от пера. — Поглежда ме и добавя — Съжалявам, задето те излъгах, Бийчър. Когато започнахме да си пишем имейли, ти каза, че имаш такава съвършена работа в Националния архив, и като ме попита какво работя, исках да… Не исках да си помислиш, че съм се провалила.
— Клементин, никога не бих си помислил…
— И лъжите потекоха, нали? Вместо рекламен агент — абракадабра! И по вълшебство вече съм диджей с живот, за който винаги съм мечтала. А най-лошото е колко бързо прииждат измислиците с всички подробности, как пускаме стар джаз, как…
Тя избягва да ме погледне.
— Като него съм, нали? Въображаем живот… Родена съм лъжкиня, Бийчър. Такава съм аз.
— В такъв случай, предполагам, не бива да ти вярвам и сега.
Сполучлива шега, но едва ли ще помогне.
— Мислех, че най-лошото ще бъде срещата с Нико — обяснява тя, — но истински лошата част е сега, когато най-накрая се състоя…
Готвя се да възразя, но преди да успея да кажа нещо, телефонът ми започва да вибрира в джоба. Не мога да го пренебрегна.
— Къде си? — пита Тот моментално щом вдигам.
— Какво не е наред? Какво се е случило? — Разпознавам този тон и се чудя дали не е намерил видеокасетата.
— Освен факта, че се мъкнеш след някакво едва познато момиче и най-глупаво си хлътнал по него ли?
— Въобще не е така.
— Разбира се, че не е така. Имаш красиво момиче в недокосната ми кола. Това не е предположение, Бийчър. Това е познание.
— Тот, би ли спрял, ако обичаш, да говориш неща, заради които ми се иска да ти затворя телефона? — моля го.
— Всъщност едва ли ще ти се иска, когато чуеш това: все още няма и следа от видеокасетата, но успях да проследя твоя Дъстин Гирич. — Става дума за човека, изписвал „Речник на Ентик“ при всяко посещение на архивите от президента Уолъс. — И, уф… много е странно, Бийчър.
— Какво? Има го в регистрите ли?
— О, определено го има в регистрите — съгласява се Тот. — Зарових се назад в нашите фишове и ще ти кажа… ами… — По телефона чувам как Тот издува с език бузата си отвътре. — Дъстин Гирич изписва книги вече повече от сто и петдесет години.
Глава 34
— Те не ти вярват, нали? — пита мъртвата първа дама.
Отново на третия етаж, застанал в края на остъкления балкон, Нико наблюдаваше как светлосиният „Мустанг“ се спуска по тесния павиран път към караулното помещение и главната порта.