— Тя ме наблюдава. Виждам я — отвръща Нико.
— Има ли значение? — интересува се първата дама.
— Това означава, че ще се върне отново. Ще се върне, знам.
— Но това, което каза за момчето… за Бийчър… Те никога не ти вярват.
Той се обръща към първата дама и пита:
— Вярваш ли ми?
— Нико, ти ме застреля с куршум, който пръсна мозъка ми по таблото на колата ми. Ти ме отне от мъжа ми, от децата и от внуците ми. Искам да те мразя с всичко, което ми е останало. Но това момче Бийчър знае кой е. Ние всички знаем кои сме, дори и да не го признаваме. Така че, когато той ни предаде…
— Може и да не ни предаде. Това е изпитанието му. Длъжен съм да му дам шанс.
— Шанс може. Но ако се провали, по-добре да понесе същото наказание, каквото наложи на мен.
Нико кимва и се обръща пак към отдалечаващия се „Мустанг“.
— А момичето? — добави първата дама. — Знаеш кое е, нали?
— Разбира се — отговаря Нико, когато колата най-накрая завива зад ъгъла. — Може да съм луд, но не съм идиот.
Глава 35
Спирам на мястото за паркиране на Тот в подземието на Архива, поемам си дъх и хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане. Охранителят Морис мисли, че не забелязвам как наднича от горния край на рампата за навън. Както и тази сутрин, той прави пълен оглед, включително с огледало под колата. Но не намери нищо, дори и Клементин, която вече не седи до мен.
Беше лесно да я оставя на половин пресечка разстояние. Ще бъде още по-лесно да се срещнем в сградата. Тя знае къде. В нашата Ротонда се пазят оригинални екземпляри от Декларацията за независимост, Конституцията на САЩ и Закона за правата. Там също се намира и най-доброто място за среща, където служителите могат да измъкват своите приятели от туристическата обиколка и да ги водят в кабинетите си в работната част на сградата, без да се налага да записват имената им в списъка на посетителите.
Стига ми да съм под микроскопа на Хазей. Няма да водя Клементин или баща ѝ с мен.
Това, разбира се, не означава да се правя на жертвено агне. Освен доброто място за паркиране в подземието ме чака и друго нещо.
Отново затъквам речника отзад в панталоните си, отварям тежката врата на колата, излизам от нея и минавам точно под окото на охранителната камера в ъгъла. Тя ме следва през целия път към двойната врата — оттук се влиза за вътрешните етажи с подове като шахматна дъска.
В Архива повечето хора смятат кабинетите в мазето, без прозорци и без изглед, за най-лошите. Но за един конкретен кабинет липсата на слънчева светлина е абсолютна необходимост.
Няма табелка отпред, няма номер на стаята на стената, а ако погледнете под ъгъл, ще констатирате, че стъклената врата със спуснатите хоризонтални щори е бронирана. Така трябва да бъде. Забравете хранилищата на горните етажи. Точно на това място се пазят истинските съкровища.
— Дениъл, тук ли си? — викам и чукам силно по стъклото.
От процепа под вратата не се прокрадва никаква светлина. Познавам номерата му.
— Дениъл, там си, знам. Имам нещо интересно за тебе.
Пак няма отговор.
— Една стара и прекалено…
Все още нищо. Но след това…
— Колко стара? — чува се най-после глас.
— Хайде, Хауърд Хюз[7], отвори вратата! — викам.
Вратата се отваря широко с приглушено изщракване и разкрива Дениъл (Диаманта) Бекман, най-красивия мъж в целия Архив, облечен в чисто бяла лабораторна престилка. Готов съм да се закълна, че по нея няма и една-единствена гънка, дори на етикета. Същото важи и за ноктите му с маникюр, перфектната вратовръзка и безупречно пригладената назад руса коса без кичур, косъм, молекула, които да не са на мястото си. Но по-важното е, че той е един от най-големите таланти в отдел „Консервация“.
— Кажи ми, че следобедът ти е свободен — моля го.
— Не мога. При мен е оригиналът на писмото на Томас Джеферсън от Далас; утре трябва да бъде изложено.
Клементин ме чака. Време е да превключа на реактивна тяга.
Изваждам речника от задната част на панталоните си и го вдигам пред него.
— Вашингтон още ли бие Джеферсън?
Той оглежда изтърбушения речник. Преди десет години един човек от Род Айлънд намери оригинални нотни листове на „Знаме, обсипано със звезди“, сгънати и пъхнати в стар семеен дневник. Бекман ги определи като фалшиви само с един поглед върху завъртулките на почерка. Но това не го спря да измери киселинността на хартията, да отдели документа от дневника и дори да сглоби отделните люспи мастило върху страницата, което доказа същото. Става ли дума за реставрация на документ, няма по-добър от Диаманта.