— Подвързването е великолепно. Ръчно подшиван е. — Той държи книгата върху отворената си длан, сякаш е Библията на Гутенберг. — Което не означава обаче, че е принадлежал на Дж. В.
— Не това ме интересува. Чувал ли си Вашингтон да използва невидимо мастило?
Той е на път да ми върне книгата. Но спира.
— Мислиш, че тук има нещо?
— Ти си човекът с всички химикали като в „От местопрестъплението“. Намери отговора и ще ти дължа чудовищна услуга.
— Всички вие, архивистите, ми дължите чудовищни услуги. Без мен щяхте да ходите на Панаира на антиките, за да разберете дали и половината ви неща са истински.
Прав е. За щастие, едно нещо Диаманта предпочита дори повече от признанието.
— Как вървят нещата с Рина? — питам с усмивка.
Той не ми се усмихва в отговор. Няма човек в сградата, който да не знае за хлътването му по втората обитателка на моя кабинет.
— Бийчър, нямаш топки да постигнеш каквото и да си мислиш, че…
— Така е. Но не ми пречи да спомена някоя добра дума за теб.
Със свободната си ръка той докосва съвършената си вратовръзка с възел „Уиндзор“. Усмихва се.
— Ти беше един от добрите, Бийчър. Сега си като всички останали.
— Само погледни книгата. И невидимото мастило — напомням му, отварям бронираната врата и го оставям с речника. — Рина седи точно срещу мен — понижавам глас. — О, коя беше Рина? О, да, не беше ли любимата на Дениъл Бекман?
— Кажи ѝ, че ѝ съчувствам — обажда се Диаманта, когато се стрелвам по коридора. — Беше разстроена вчера, нали се сещаш, заради онова с Орландо. Съчувствието ще ми свърши работа.
Бронираната врата се затръшва с гръм, но в мен отекват думите му „онова с Орландо“.
Един човек умря. Мой приятел. Все още го виждам да лежи там с посивяло лице, а ъгълчето на устата му увиснало и полуотворено. Беше вчера! Онова с Орландо. Сякаш говорим за някого, който не е напълнил каната за кафе.
Заболява ме още по-силно от спомена, докато вървя по коридора на мазето със сиво-бял шахматен под към асансьорите, малко по-надолу от стаята на Орландо. Но едва когато завивам зад ъгъла, вратата на Службата за сигурност се отваря и виждам…
Стомахът ми се свива, сякаш е стегнат с примка.
Само не и те.
Глава 36
„Съжалявам за загубата ви. Съжалявам, че стана така. Аз съм просто… Толкова съжалявам“, репетирам думите си наум. Но когато уморената афроамериканка със старомодни пластмасови очила и избеляло червено палто излиза от Службата за сигурност и тръгва към мен по коридора, не съм способен да промълвя и една сричка.
Не забелязва, че съм там. Твърде е съсредоточена върху човека зад нея, нейния син — вероятно е на моята възраст и притиска кашон към гърдите си. Има дълбока трапчинка на брадичката.
Също като баща си.
Познавам ги от снимките върху бюрото му: съпругата на Орландо и най-големият му син. Дошли са с кашона, за да разчистят бюрото му.
Докато пристъпват покрай мен към асансьора, изглеждат, сякаш вървят под вода и мъкнат чувал с тухли. Но не кутията им тежи.
За миг тримата просто стоим в тишината на коридора. Синът отправя към мен усмивка в смисъл „чакаме един и същ асансьор“.
Трябва да кажа нещо.
Имам нужда да кажа нещо.
Умът ми прескача на най-добрия съвет, който някой ми даде, когато се разбра, че баща ми е мъртъв: бащите никога не ни напускат. Никога.
Бих могъл да кажа нещо за това колко мил беше Орландо с всички. Мога да им дам този последен спомен.
Но докато асансьорът изскърцва, вратите се плъзгат настрани, а съпругата и синът на Орландо прекрачват вътре…
Аз просто стоя там, в коридора. Парализиран.
И двамата гледат в пода без настроение за контакт с очи. Вратите се затварят като челюст и ги поглъщат целите.
А аз все още стоя там и за пореден път си напомням, че единственото чувство, по-болезнено от загубата, е чувството за вина.
Посягам към бутона на асансьора, но когато пръстът ми натиска стрелката за нагоре, внезапно се надигат гласове, идващи от отворената врата на Службата за сигурност. Последвам звука и се връщам назад, за да хвърля бърз поглед в опразнената зала с прегради, където малки групи от колеги си шушукат и клюкарстват.
Това е разбираемо. След като жената и синът на Орландо са си тръгнали, вече няма нужда от самоналоженото мълчание, спазвано, докато близките му са опразвали бюрото му.
— Видя ли ги? — пита ме рецепционистката. — Сърцераздирателно, нали?