Тя казва още нещо, но аз се заглеждам към преградата на Орландо в лявата част на залата. Всички снимки… картичките от отпуските… късчетата живот… дори чашата за моливи с емблемата на „Уисконсин баджърс“… всичко е изчезнало. Търся компютъра му, той също липсва (вероятно означава, че няма шанс и видеокасетата да е някъде тук). Все пак трябва да проверя. Щом аз и Клементин сме на нея, значи от тази касета зависи съдбата ни. Но с изключение на няколко изоставени химикалки и едно розово фотокопие, забодено на стената (инструкции как да се използва гласовата поща), единственото останало доказателство, че някой е работил тук, е големият телефон с дълъг кабел и две мигащи светлини. Сега той издига като остров по средата на иначе празното бюро.
Настолният телефон на Орландо.
Според Хазей Орландо се е обадил последно на мен. Но това не значи, че аз съм последният, който го е потърсил.
Хуквам към бюрото му и също толкова бързо се спирам. Сега не е подходящият момент, особено след като половината от персонала все още стоят наоколо и гледат. Но като си помислям за жената и сина на Орландо… за всичко, което трябваше да им кажа преди малко… точно сега е времето. Забравете Кръга Кулпър, речника и всички брътвежи на Нико… ако има начин да разбера какво се е случило с Орландо в действителност… Дължа на семейството му поне това.
Плъзвам се в стола му и хвърлям последен поглед наоколо, за да видя кой гледа. За моя изненада гледа единствено човекът, влязъл току-що в офиса. Обръщам се към нея точно когато наднича вътре. Рина.
Срещаме погледи с Мона Лиза, ала докато столът се завърти изцяло, тя вече е изчезнала.
Все пак я видях. Знам, че беше тук.
Точно сега обаче имам нужда да остана съсредоточен върху настоящия проблем.
Пръстите ми се гмуркат към клавиатурата на телефона и натискат бутона за идентификация на обажданията. Първият запис е от „Охрана“, вътр. 75208. Това са момчетата от пропуска, вероятно са се питали кога Орландо ще дойде да поеме смяната си. Следващият е от някого в „Придобивания“. После обаждане от Уестман, Аристотел, вътр. 5287.
Тот? Защо Тот му се е обаждал?
Превъртам надолу, за да съм сигурен, че съм видял добре, и изскача съвсем ново име. След това се появява отново. Нещата само се влошават.
Забравете примката около стомаха ми. Целите ми гърди се стягат, все едно са притиснати от обръч.
Пръстите ми атакуват бутоните по-бързо от кълвачи. От последната дузина повиквания до Орландо… седем са… осем са… девет са… Господи, десет… са от Рина.
Превъртам обратно към рецепцията.
— Махни се от мен! — изкрещява женски глас.
Познавам този глас. Помня го още от прогимназията. Със сигурност не е на Рина. Когато виждам какво става, Рина, разбира се, не е там. Но вместо нея…
— Казах да… се махаш! — изкрещява Клементин и се бори да се освободи.
Хазей е плътно зад нея и я стиска за бицепса. За малко да забравя. Аз съм на негова територия.
Заместник-шефът на охраната не я пуска.
Глава 37
— Махни се от мен! — настоява Клементин и продължава да се бори, за да освободи ръката си от хватката на Хазей.
Той я бута в коридора и отказва да я пусне.
Хазей не е идиот. Щом ни връща тук, значи се надява да избегне сцените.
Твърде късно.
— Не съм направила нищо! — добавя Клементин, а краката ѝ се хлъзгат по шахматно разположените плочки.
— Наистина ли? Чакаш в Ротондата и се разхождаш там близо двайсет минути, без да погледнеш зашеметяващите документи — има предвид Конституцията и други документи, които зашеметяват туристите. — Искаш да кажеш, че не чакаше там Бийчър да те вмъкне вътре?
— Това е обществено място! Мога да се разхождам там колкото искам! — изкрещява тя.
Хазей я издърпва по-близо и стиска ръката ѝ още по-силно.
— Мислиш ли, че не те видях, когато се регистрира тази сутрин и снощи? Имаме камери отвън! Видях го да те оставя на проклетия ъгъл!
Струйка пот се стича по гърба ми. Опитах се да я вкарам само за да не свържат Клементин и баща ѝ с всичко около Орландо и президента. Толкова много усилия. А Клементин, изглежда, не я е грижа. Тя трябва да се справя с много по-належащи проблеми.
— Кълна се в Бога, ако не ме пуснеш… — заплашва го тя и продължава да се мята, за да се освободи.
— Клеми, успокой се — намесвам се аз.
— Тя не може, а, май не може? — предизвиква ме Хазей. — Носи твърде много от семейната кръв.
— Махни си ръцете от мен! — избухва тя с такава сила, че ме хваща неподготвен.
Пръски слюнка хвърчат от устата ѝ, когато изкрещява. Очите ѝ горят като вулкани. Това не е гняв. Или ярост. Това е баща ѝ.