Хазей не се стряска. Хваща Клементин за врата, надявайки се да я усмири.
Изобщо не я познава. А като гледам как продължава да кипи и цялото ѝ тяло се тресе, докато се бори да се освободи от хватката му, започвам да си мисля, че навярно и аз не я познавам.
Извива се бързо и се опитва да го ритне с коляно в топките. Той се извърта в последния момент и ударът пропуска целта.
— Клеми, моля те… Стига толкова — призовавам я аз.
— Спри да се биеш и ще те пусна — обещава Хазей.
— Махни се… от… мен! — изръмжава тя, а на устните ѝ се пенят сребристи мехурчета слюнка.
— Чу ли какво казах? — пита Хазей.
Клементин отказва да отговори. Продължава с опитите да се измъкне и удря по ръцете му. Тялото ѝ трепери. Твърдо е решена да се откъсне. Хазей скърца със зъби и стиска врата ѝ още по-силно.
— Остави я!… — крещя и блъскам по рамото Хазей.
— Чуваш ли ме? — пита я той отново, сякаш изобщо не съм там.
Треперенето ѝ се усилва. Мехурчетата слюнка по устните ѝ постепенно се умножават.
Тя никога няма да се откаже. Това няма нищо общо с Хазей. Клементин току-що се срещна с баща си за първи път в живота си. Трябваше да седи там и да слуша как той ни казва, че нашият живот и нашият избор са предопределени. После изникна Хазей и в общи линии я обвини в същото.
Клементин поглежда към мен със зачервено лице. Тя се опитва толкова упорито да им докаже, че грешат… да докаже на целия свят и най-вече на себе си коя е в действителност. Но докато вулканите в нейните очи са на път да изригнат, точно до това се свежда проблемът ѝ. Без значение колко далеч стигаме, нашите родители са винаги в нас.
— Уфф! Ей, ти! — изригва тя, извърта се рязко и изважда Хазей от равновесие, използвайки собствената му инерция. Преди да осъзнае какво се е случило, Клементин пристъпва вляво, сграбчва антената на уоки-токито му, издърпва го от колана му и го размахва като миниатюрна бейзболна бухалка. Не е кой знае какво оръжие. Най-вероятно ще се разбие при удар. Но както го стиска и както се е втренчила в лицето на Хазей, ще му остави страхотен белег.
Втурвам се напред и се опитвам да се вмъкна между тях.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извиква глас зад нас.
Обръщам се точно когато той завива иззад ъгъла. Клементин сваля уоки-токито до хълбока си. Той е в дъното на коридора, но няма как да бъде сбъркан с рядката си бяла брада… с тексаската каубойска вратовръзка… единственият човек, бил тук по-дълго от мен и Хазей, взети заедно.
— Чу ме. — Тот се втренчва в мен и намества дебелата папка под мишницата си. — Знаеш ли колко дълго чакам, Бийчър? Пропусна срещата ни. Къде, по дяволите, беше?
Наясно съм, че разиграва театър, но нямам представа какво трябва да кажа.
— Аз… аз… — Поглеждам назад към Хазей.
— Той говори с мен — гласът на Хазей е спокоен, звучи настроен за мир, не за война. Определено е по-умен, отколкото си мислех. Хазей е тук от няколко години. Тот е надживял единайсет президенти и всички шефове на Архива след времето на Линдън Джонсън. Тук първото правило на административната политика е: никога не влизай в битка, която не можеш да спечелиш.
— Значи няма проблем? Те са свободни да си вървят? — Тот включва и Клементин и се извърта така, че Хазей получава добра видимост към млечнобялото му сляпо око.
— Искам да кажа, че чух да се крещи, но аз съм стар и кокалите ми скърцат — добавя той. — Вероятно просто съм си въобразил, а?
Хазей изучава стареца. Иска му се да отвърне. Чувствам как гневът набъбва в него. Но понеже размяната на погледи между двамата продължава твърде дълго и твърде упорито, няма как да не си помисля, че има още нещо недоизказано в тяхното малко противостояние.
Хазей издува гърди, готов да експлодира, ала после… поклаща глава с досада.
— Само ги махни от очите ми — изстрелва и тръгва към кабинета си.
Докато Тот продължава да го пронизва с лошото си око, се питам дали съм подценил силата на старшинството или силата на Тот. Така или иначе обаче, ние сме свободни да си вървим.
— Клементин… — Тот се преструва, че я познава.
— Да?
— Върни на човека уоки-токито.
Тя го подава на Хазей.
— Съжалявам. Обикновено не съм такава.
За моя изненада Хазей не казва нищо. Грабва уоки-токито и го закача пак на колана си.
Когато го заобикалям, той ме пробожда с последен мрачен поглед.
— Видях те да седиш на бюрото на Орландо — осведомява ме. — Дали нещо не гризе съвестта ти?
— И защо? Всички разправят, че е получил сърдечен удар — отвръщам. — Освен ако случайно не знаеш нещо по-различно.