— Знам, че си бил в ПСИД с него, Бийчър. Само въпрос на време е онова видео да го докаже, а когато стане, познай кого ще търсят всички?
Мисля си, че ако всичко това излезе наяве, мога да посоча с пръст президента, но тогава думите на Орландо отекват в мен по-силно от всякога. Без значение кой си или колко си прав, след такава битка никой не си тръгва така, както е дошъл.
— Бийчър, ако ми помогнеш с това, ти обещавам, че и аз мога да ти помогна.
Звучи, сякаш едва ли не ми прави услуга. Но в гласа му прозира още много заплаха. Преди да му кажа каквото и да е, трябва да разбера какво всъщност се случва.
— Искаш помощ? Говори с Рина — съветвам го аз. — Нали знаеш, че се е обаждала на Орландо десет пъти сутринта, преди той да умре?
Хазей почти не трепва и аз за пореден път се питам какво всъщност преследва: убиеца на Орландо или книгата на Джордж?
Без да отрони и дума, той се връща в кабинета си. Хуквам да настигна Тот и Клементин и се изравнявам с тях точно когато завиват зад ъгъла. Преди да успея да кажа нещо, Тот ме предупреждава с поглед да стоя тихо, а след това ми показва истинската причина да дойде да ме търси: дебелата папка-акордеон, която стиска под мишница. На корицата пише
Гирич, Дъстин
Човекът, който изписва книги над сто и петдесет години.
Глава 38
— Как ми е колата? — пита Тот.
— Как успя да накараш Хазей да отстъпи така? — отвръщам.
— Как ми е колата?
— Тот…
Отказва да се обърне и влачи крака — води ни покрай прашна лавица след прашна лавица на осемнайсетото равнище на Хранилището. Не върви бързо, ала знае къде отива. И докато автоматичните светлини се включват, когато минаваме, аз и Клементин го следваме.
— Хазей не иска битка — обяснява той. — Иска онова, което сте намерили в ПСИД.
— Съгласен съм, но… как разбра?
— Защо не реагира ли? Ако смъртта на Орландо е наистина главната му грижа, защо Хазей не те хвърли на ФБР, които всъщност отговарят за това разследване… или дори на Сикрет Сървис? Между другото, цяла сутрин и следобед те сами преравяха ПСИД. Всички трибуквени агенции работят тихомълком по този случай, но по някаква причина обаче Хазей не им предава най-добрите парчета динамит, а именно вас двамата — Тот светва следващата лампа.
Оглеждам ъгъла на тавана. Хранилищата на Архива са твърде големи, за да има камери на всяка пътека. Но по моя преценка Тот ни превежда толкова умело, че не сме минали покрай нито една.
— Сега ми кажи как е колата ми — връща се на темата си той.
— Колата ти е добре — отговаря Клементин; все още се опитва да се съвземе след изблика на ярост. — Аз съм Клементин, между другото.
За втори път Тот не поглежда назад. Нито реагира.
Не желае да има нищо общо с Клементин. Както каза тази сутрин, не я познава и не ѝ вярва. Но след като Хазей я хвана, той вече не може просто да я отхвърли настрана. За добро или лошо, тя беше в ПСИД… беше там с Орландо и това означава, че ѝ пари под краката точно колкото и на мен.
— Колата ти е наред — добавям при последния остър завой наляво. — Клеми, това е Тот.
Поредната лампа се събужда и от близкия отдушник на нивото на очите ме блъска струя студен въздух. Нашите документи са извънредно крехки; единственият начин да ги запазим е да поддържаме суха и хладна среда. Това означава интензивно климатизиране на въздуха.
Тот удря спирачки пред стена от стелажи, натъпкани плътно с прашни зелени архивни кутии. До височината на кръста библиотеката е празна, с изключение на тясно дървено бюро, набутано на място, предназначено за рафтове. Преди години архивистите работели в тези подобни на подземия хранилища. Днес всички разполагаме с „кошари“ в залата. Ала това не пречи на Тот да си е запазил няколко закътани места за себе си.
Гръбчетата на кутиите ми подсказват, че сме в секцията с регистри и списъци на личния състав на флота от средата на 1800-те. Но когато Тот хвърля дебела папка върху бюрото и облак прах с форма на гъба се издига нагоре, разбирам, че ще се съсредоточим по-конкретно върху…
— Дъстин Гирич — обявява Тот.
— Човекът, за когото според вас го е направил, нали? — пита Клементин. — Човекът, който изписва книги от сто и петдесет години. Как е възможно?
— Не е възможно — възразява Тот студено. — Ето защо сме тук и си шепнем за това.
— Значи при всяко посещение на президента Уолъс тук за четене — добавям — въпросният Гирич иска екземпляр от „Речника на Ентик“…
— Много странно, нали? — пита Тот. — Започнах да преглеждам по-старите заемни бележки… за да видя колко назад стига. Колкото повече бележки гледах, толкова повече заявки от Дъстин Гирич откривах: от времето на тази администрация, от предишната и по-предишната… Има единайсет искания през периода на администрацията на Обама… три по времето на… Джордж Буш-младши, още пет при Клинтън и на предишния Буш. И тогава просто започнах копая назад: Рейгън, Картър, по целия път обратно до Линдън Джонсън… през целия мандат на всеки президент (освен, странно, Никсън) Дъстин Гирич е идвал и е изписвал този речник. Но истинското изумление дойде, когато се опитах да разбера дали е изписвал други книги.